Джени седеше в палатката на Вълка и шиеше, опитвайки се да се абстрахира от шума навън, а в главата й се въртяха тревожни мисли. Изобщо не можеше да си представи как армията на баща й ще се справи с перфектната военна машина, която Вълкът бе създал от своите бойци, нито пък можеше да се освободи от притесненията си, че замъкът „Мерик“ ще се окаже неподготвен за атаката. Мисълта за Брена също не й даваше покой.
Не я бе виждала от нощта на злополучното им бягство. Очевидно Стефан, по-малкият брат на графа, я държеше затворена в своята палатка, също както Вълкът постъпваше с нея. Ройс Уестморланд изрично беше забранил двете момичета да са заедно. Веднъж Джени го попита за безопасността на Брена и графът я увери, че тя се намира на сигурно място и към нея се отнасят като към гостенка на брат му.
Оставяйки досадната работа, Дженифър се изправи и отиде до вдигнатото покривало на палатката. Времето беше идеално за ранния септември — топло през деня, макар и доста хладно нощем. Елитната стража на Вълка — петнайсет души, чиято единствена отговорност беше охраната на Ройс — се упражняваше в езда в далечния край на лагера, и въпреки че много й се искаше да се поразходи малко на слънце, дори това й беше забранено. Рицарите, особено сър Годфри и сър Юстас, които преди се държаха изключително любезно, сега се отнасяха към нея като към враг, чието присъствие им е крайно неприятно. Все пак двете с Брена ги бяха надхитрили и те не можеха да забравят това.
След вечеря Дженифър се обърна към графа и му заяви:
— Искам да видя сестра си.
— Тогава ме помоли — рече той, — а не ми заповядвай.
Изобщо не й хареса тонът му, но въпреки това, осъзнавайки колко важно за нея е да види Брена, направи компромис и смирено попита:
— Мога ли да видя сестра си, милорд?
— Не.
— Защо, дяволите да го вземат? — избухна девойката, забравяйки за добрите обноски.
Ройс очевидно беше развеселен.
— Защото — започна той, — както съм ти казвал вече, ти влияеш зле на Брена. Когато е сама и далеч от теб, тя никога няма да си въобрази, че може да избяга, или пък да има смелостта да го направи. А когато тя е далеч от теб, ти никога няма да посмееш да избягаш без нея.
На Джени изведнъж й се прииска да му отправи такива обиди, от които ушите му да пламнат, но вместо това само каза:
— Предполагам, че няма да ми повярваш, дори и да ти дам честната си дума, че няма да се опитам да избягам отново.
— А ти би ли ми обещала?
— Да. Сега мога ли да видя сестра си?
— Не — твърдо, но вежливо й отвърна той. — Боя се, че не.
— Изумително е — заяви тя с презрителна надменност, присъща на кралска особа, — че цяла английска армия не може да задържи две момичета, ако случайно решат да избягат… А може би ми отказваш заради жестокостта си, кой знае?
Той стисна устни, но не каза нищо. Веднага след като се нахрани, излезе от палатката и се прибра едва когато Дженифър вече беше заспала дълбоко.
На следващата сутрин девойката бе изненадана да види, че водят Брена към палатката на Вълка. Сивите наметала, които бяха заровили до поточето, бяха толкова мръсни, че вече не ставаха за нищо. Също като сестра си сега русото момиче носеше туника, панталон и високи ботуши, очевидно взети от някой паж.
След като се прегърнаха, двете момичета седнаха едно до друго и Дженифър тъкмо щеше да се впусне да обсъжда план за бягство, когато случайно забеляза върховете на два ботуша. Ботуши със златни шпори, каквито носеха единствено рицарите.
— Как си, сестро? — попита Брена с искрена загриженост.
— Много добре — отвърна Джени, чудейки се кой ли от рицарите се намира отвън и дали някой му е наредил изрично да ги подслушва. На лицето й се изписа замислено изражение и тя добави: — Ако знаех колко добре ще се отнасят с нас, изобщо нямаше да предприема онова глупаво бягство.
— Какво? — зяпна Брена.
По-голямата девойка й направи знак да мълчи, след което хвана лицето й с ръце и насочи погледа й към черните ботуши извън палатката. Шепнейки съвсем тихичко, тя каза: