Най-странното беше, че част от нея изобщо отказваше да повярва, че ще има битка. Навярно обяснението се криеше в отказа й да приеме, че мъжът, който я бе целувал и докосвал с такава нежност и страст, ще покаже безмилостната си природа и ще посече всички членове на семейството и клана й. Една дълбоко скрита, но много наивна част от душата й просто не можеше да повярва, че човекът, с когото бе прекарала толкова приятно предишната нощ, мъжът, който се бе смял и бе водил приятен разговор с нея, е способен на това.
А кой знае, може би предната нощ изобщо не се бе случвала? Как иначе можеше да си обясни драстичната промяна в поведението му? Миналата нощ той бе нежен, страстен и настоятелен любовник, докато днес се беше превърнал в един странник, който напълно бе забравил за съществуването й.
Ройс изобщо не бе забравил за съществуването й. Споменът за това как я притискаше в обятията си, упоителната сладост на целувките й, неопитните й ласки го държаха буден през двете последвали нощи. През целия вчерашен ден, докато препускаше насам-натам покрай армията си, той се оглеждаше непрекъснато, изгарящ от желание да я зърне.
Дори сега, докато яздеше начело на хората си и се взираше в слънцето, опитвайки се да определи часа, мелодичният й смях отекваше в съзнанието му като звън на камбанки. Графът тръсна глава, като че ли това можеше да му помогне да се отърве от натрапчивия спомен, и изведнъж я видя — тя го гледаше, а в очите й грееха…
„Защо според теб не съм се оженил досега?“ — бе попитал той.
„Защото никоя подходяща дама не те е поискала“ — беше отвърнала тя.
Той отново чу сподавения й смях, когато го смъмри: „Изобщо не се опитвай да ме ласкаеш, милорд! Според това, което знам за теб, предполагам, че ще я метнеш на рамото си, след което ще я напляскаш, за да я научиш на покорство…“
Той не можеше да повярва, че едно наивно шотландско момиче би могло да притежава такава смелост и присъствие на духа. Ройс се опита да си внуши, че това увлечение, тази страст, която изпитваше към пленничката си, е просто резултат от плътското желание, което тя бе разпалила у него преди две нощи, обаче прекрасно осъзнаваше, че онова, което го беше омаяло у нея, беше много повече от плътско желание. За разлика от повечето представителки на нежния пол Дженифър Мерик нито се отвращаваше, нито се възбуждаше от мисълта да спи с мъжа, чието име едва ли не се бе превърнало в синоним за смърт и разрушение. Срамежливата, но страстна реакция, която бе провокирал в нея преди две нощи, нямаше нищо общо със страха — тя беше породена първо от нежността, а после от плътското желание. Въпреки всички слухове за него тя не се бе отдръпнала от ласките му, а точно обратното — беше се оставила на тях с цялата си невинна прелест. Точно заради това Ройс не можеше да я прогони от мислите си. Или пък, помисли си мрачно графът, тя просто се бе заблудила, че въпреки зловещата му слава, той всъщност е добродетелният, непорочен и галантен рицар на мечтите й. Тази възможност — че нежността и страстта са били резултат от някаква момичешка, наивна самозаблуда — беше толкова отблъскваща, че Ройс ядосано дръпна поводите на коня си и се опита да прогони всички мисли за нея, решавайки да я забрави.
По пладне, докато Дженифър уморено се отпускаше в тревата с Брена, разделяйки обичайната дажба от жилаво патешко и комат сух хляб, погледът й случайно се насочи нагоре и тя видя Арик, който се приближаваше към тях. Той спря до краката им и й каза само:
— Ела.
Вече привикнала към очевидното нежелание на светлокосия великан да произнася повече от една-две думи, освен в случаите, когато това беше крайно наложително, Джени се изправи. Брена понечи да направи същото, но Арик вдигна ръка:
— Ти не.
Стиснал здраво Дженифър малко над лакътя, той я поведе покрай стотиците мъже, които бяха насядали на тревата и поглъщаха спартанските си дажби. Спряха до дърветата край пътя, където рицарите от личната стража на Ройс стояха около малката полянка в сърцето на гората, на която се бе разположил техният господар.
Сър Годфри и сър Юстас пристъпиха настрани, а обикновено приятните им лица сега излъчваха каменна студенина. Арик и девойката минаха покрай тях и тя видя Ройс, който ги наблюдаваше съсредоточен. Седеше на земята, облегнал гръб на някакъв дънер и присвил едното си коляно. Понеже бе много топло, бе свалил наметалото си и сега носеше простичка кафява туника с дълги ръкави, дебел кафеникав панталон и ботуши. Не приличаше много на призрака на смъртта и разрушението и тя се почувства щастлива, че все пак той не е забравил за съществуването й.