Гордостта обаче не й позволяваше да даде външен израз на тези свои емоции. Понеже не беше сигурна как трябва да се държи, Джени остана там, където беше, и дори се осмели да го погледне право в очите. Не след дълго обаче проточилото му се мълчание я изнерви и тя попита равнодушно:
— Предполагам, че съм ти трябвала за нещо?
— Права си — отвърна той.
Стресната от необичайно студения му тон, тя изчака малко и рече:
— За какво?
— Сега и въпрос ми задаваш.
— О, да не би да водим разговор? — попита саркастично Джени.
За нейна изненада графът отметна глава и гръмко се изсмя.
Лицето й беше като огледало на обзелото я смущение. Той посочи към бялата кърпа, която бе постлана на земята. На нея се виждаха същият корав хляб и жилаво месо, които получаваха и войниците, заедно с няколко ябълки и парче сирене. Той тихо каза:
— Твоята компания ми харесва. Освен това си помислих, че ще ти бъде по-приятно да се храниш тук с мен, отколкото на откритото поле, заобиколена от хиляди войници. Или може би греша?
Ако не беше споменал, че му харесва компанията й, Дженифър щеше да му отвърне, че определено греши, но бе напълно неподготвена за дълбокия му глас, който й казваше, че му е липсвала.
— Не — призна момичето. Обаче заради гордостта и благоразумието не се осмели да седне близо до него вместо това си избра един немного отдалечен пън и се разположи на него, вземайки си лъскава червена ябълка. След няколко минути почувства как всичките й притеснения изчезват и нервите й се поотпуснаха. Изобщо не й хрумваше, че това бе резултат на усилията му да я накара да се почувства защитена, както и да я накара да забрави резкия и груб начин, по който бе завършила тяхната любовна авантюра преди две нощи.
Ройс знаеше прекрасно какво прави и защо го прави, но си каза, че ако по някакво необяснимо чудо успее да не я докосне повече, преди да я върне на баща й или на своя крал, то дори и тогава усилията му няма да останат невъзнаградени, защото поне се наслаждаваше на приятния обяд насред полянката, закътана между дърветата.
След неколкоминутен разговор, в който обсъждаха сегашните рицари, Ройс изведнъж осъзна, че мисли за предишния й ухажор.
— Като говорим за рицари — започна той, — какво стана с твоя кандидат?
Тя отхапа от ябълката си, а на лицето й се изписа учудено изражение.
— Моя какъв?
— Твоя рицар — уточни графът. — Болдър. Ако баща ти е бил съгласен с годежа, как така успя да разубедиш стария Болдър, че нищо няма да излезе от тази работа?
Въпросът, изглежда, я завари неподготвена и тя притисна дългите си крака към гърдите си, сякаш опитвайки се да спечели повече време за отговор. Докато я гледаше как си седи така на дънера, Ройс си помисли, че е извънредно привлекателна — очарователна нимфа с дълга къдрава коса, облечена в мъжки панталон и туника. Нимфа! Какво ли му ставаше? Сигурно съвсем скоро щеше да започне да пише сонети за красотата й, а това определено щеше да й хареса, да не говорим за мълвата, която ще се понесе с бясна скорост из всички замъци в Англия и Шотландия! Той пропъди тази мисъл, казвайки:
— Какво ти стана? Въпросът ми май се оказа доста трудничък, а? Да го заменя ли с по-лесен?
— Колко си нетърпелив! — отвърна тя със спокоен тон, явно не бе засегната от раздразнението му. — Според мен изобщо не е рицарско да ме разпитваш за неща, които имат строго личен характер — да не говорим за това, че са и доста смущаващи.
— Смущаващи за кого? — попита Ройс. — За теб или за лорд Болдър?
— За мен. Лорд Болдър едва ли може да се смути от нещо — усмихна се тя. — Не съм го виждала повече, откакто пристигна в „Мерик“ да подпише брачния договор. Беше наистина ужасно преживяване.
— Какво се случи?
— Ще ти разкажа, но ми обещай да не забравяш, че все пак бях едно обикновено четиринайсетгодишно момиче, изпълнено с мечти за красивия млад рицар, за когото ще се омъжи. Представях си го как изглежда — русокос, млад, с изваяно лице. Очите му бяха сини, а обноските му — подобаващи на принц. Щеше да е силен и влиятелен, за да може да запази владенията ни за нашите деца, които един ден щяхме да имаме. — Тя погледна кисело към Ройс. — Такава беше моята мечта, моята тайна надежда и в моя защита трябва да кажа, че нито баща ми, нито доведените ми братя не ми казаха, че лорд Болдър е съвсем различен.