— Естествено, не си направила това — предположи графът, имайки предвид твърдия й характер.
— Не, но може би щеше да е по-добре, ако го бях направила — призна тя с усмивка, придружена от въздишка. — Онова, което всъщност сторих, беше много по-лошо. Неприятно ми беше да гледам лицето му, ето защо насочих вниманието си върху зеленчуците в чинията му. Внимателно наблюдавах как ги лапа, чудейки се какво ли представляват и защо ги яде. Малкълм забеляза погледа ми и ми каза защо лорд Болдър ги яде. Това ме накара да се изкикотя… — Тя продължи: — Отначало успях да се сдържа, но вълнението ми беше толкова голямо, че хиленето прерасна в смях. Започнах да се кикотя и това бе до такава степен заразително, че дори и горката Брена се засмя. Смяхме се толкова дълго, че накрая баща ми ни нареди да напуснем залата.
Поглеждайки развеселено към Ройс, тя възкликна:
— Артишок! Представяш ли си? Случайно да си чувал нещо по-абсурдно някога?
Ройс се опита да изглежда учуден.
— Ти нали не смяташ, че този зеленчук наистина подобрява потентността на мъжа?
— Ами… — изчерви се Дженифър, осъзнавайки колко неуместна бе темата на разговора, но вече бе твърде късно да се откаже, — пък и беше любопитна. — Ти вярваш ли в това?
— Определено не — заяви той. — Всеки знае, че празът и орехите са най-подходящи в подобни случаи.
— Празът ли? — попита слисана девойката и се заля в смях. — Във всеки случай лорд Болдър реши, че на земята няма достатъчно бижута, които да го накарат да се ожени за мен. Няколко месеца по-късно извърших друга непростима глупост — рече тя, гледайки сериозно към събеседника си — и баща ми реши, че имам нужда от по-силна възпитателна ръка от тази на мащехата ми.
— Каква „непростима глупост“ си извършила?
— Открито предизвиках Аликзандър или да си вземе обратно думите, които бе наговорил за мен, или да се срещнем на полето на честта — в местния турнир, който се организира всяка година близо до „Мерик“.
— И той отказа — подхвърли Ройс.
— Естествено. Щеше да е позор за него да постъпи другояче. Освен че бях момиче, бях само на четиринайсет години, а той — на двайсет. Изобщо не ме беше грижа за гордостта и честта му, защото той беше… ами, не беше добър с мен. — В последните й думи се усещаше стаена болка.
— Защити ли своята чест?
Тя кимна.
— Въпреки забраната на баща ми да стоя далеч от турнира, накарах един от оръжейниците да ми даде доспехите на Малкълм, сложих ги и се появих на арената, без никой да знае коя съм всъщност… Изправих се срещу Аликзандър, който често се отличаваше с уменията си в единоборствата.
Ройс усети как кръвта му замръзва при мисълта за това как тя пришпорва коня си срещу силен млад мъж с копие в ръка.
— Извадила си късмет, че само са те съборили от коня… Можеше да умреш.
Тя се изкикоти.
— Всъщност Аликзандър беше този, който бе съборен на земята.
Графът се опули.
— Ти си го свалила от коня?
— Може и така да се каже — усмихна се тя. — Разбираш ли, точно когато той вдигаше копието си и щеше да препусне към мен, аз вдигнах забралото на шлема си и му се изплезих.
Преди Ройс да избухне в смях, тя добави:
— И той падна от коня си.
Когато най-накрая успя да се успокои, графът й се усмихна, а в очите му се четеше възхищение.
— Стратегията ти е била брилянтна. Аз бих те посветил в рицарство направо там, на арената.
— Баща ми не беше толкова ентусиазиран. Подвизите на Аликзандър в турнирите бяха гордостта на нашия клан — нещо, което бях пропуснала да забележа. Вместо да ме направи рицар, баща ми ми дръпна един хубав бой, който навярно заслужавах. А после ме изпрати в абатството.
— Където прекара две години — обобщи Ройс, а дрезгавият му глас бе пропит със съчувствие.
Джени се вгледа в него, поразена от внезапното прозрение, което я бе осенило. Мъжът, когото хората наричаха „безмилостен, жесток и свиреп варварин“, всъщност беше доста различен. Той бе способен да се трогне от съдбата на едно глупаво и наивно момиче — тя можеше да прочете това по израза на лицето му. Девойката го гледаше като хипнотизирана как се изправя и тръгва към нея. Без да осъзнава какво точно иска да стори, тя също се надигна и сякаш потъна в дълбоките сребристи кладенци на изгарящия му поглед.
— Мисля — прошепна тя, — че мълвата за теб изобщо не отговаря на истината. Всички неща, за които разправят, че си ги извършил — те просто не са верни.
— Верни са — изрече графът, а ярките картини на всички кървави битки, които бе водил през живота си, преминаха светкавично през съзнанието му с цялата им грозота и трагизъм. Пред очите му изплуваха всички трупове на враговете и на неговите войници, останали на бойните полета и разкъсвани от гарваните и вълците.