— Смятам да вечерям в стаята си на заключена врата или изобщо няма да хапна — информира го студено тя.
Категоричният й отказ, заявен в присъствието на толкова слуги, прибавен към непоносимото й държание през последните два дни, окончателно убеди Ройс, че е дошло време за значително по-сурови мерки.
— Дженифър — заяви той със съвършено спокоен глас, който бе в пълен контраст с наказанието, което беше замислил, — докато поведението ти не се промени, ти забранявам да се виждаш със сестра си.
Момичето пребледня, а Брена, която тъкмо влизаше в залата, придружавана от Стефан Уестморланд, погледна умолително първо към Дженифър, а после и към Вълка. За голямо учудване на по-голямата сестра Стефан се намеси:
— Ройс, твоята заповед наказва и лейди Брена, която не се е провинила в нищо… — но в следващия момент той млъкна, пронизан от вледеняващия поглед на брат си.
Изкъпан и избръснат, Ройс седеше на масата в голямата зала заедно със Стефан и рицарите си. Слугите тъкмо бяха сервирали големи дървени плата със сочно еленово задушено, което вдигаше ароматна пара. Вниманието на Вълка обаче не бе насочено към апетитните блюда; той непрекъснато поглеждаше към тесните стълби, водещи към спалните на горния етаж, чудейки се дали да не се качи горе и да завлече и двете жени на масата. Изумително, но Брена бе показала невероятно присъствие на духа, присъединявайки се към непокорството на сестра си и пренебрегвайки напълно съобщенията на слугите, че вечерята вече е сервирана.
— Няма да издържат дълго без храна — заключи Ройс накрая и се зае да нареже месото пред себе си.
Дълго след като дървените маси бяха почистени и прибрани покрай стените, графът остана да седи в залата, взирайки се в пращящия огън в камината. Намерението му да спи тази вечер с Дженифър бе провалено от десетките проблеми, които се бяха стоварили върху него от мига, в който започна да вечеря. Сега обмисляше дали има смисъл да се качи в стаята й, независимо от късния час, но в настроението, в което беше, по-скоро щеше да смаже непокорството й с груба сила, отколкото с прелъстяващи ласки. След като веднъж вече бе изпитал несравнимото удоволствие от това да я прегръща, когато и тя самата го желаеше, не можеше да се задоволи с нищо друго.
Годфри и Юстас влязоха в залата, развеселени и приятно уморени след забавленията с хубавичките слугини, и умът на Ройс веднага се насочи в друга посока.
— Кажи на стражите при портата да задържат всеки, който иска достъп до замъка, и незабавно да ме уведомяват за това — обърна се той към Годфри.
Рицарят кимна, но симпатичното му лице бе озадачено, докато казваше:
— Ако си мислиш за Мерик, той не може да събере армия и да я доведе тук за по-малко от месец.
— Изобщо не очаквам атака, а нещо съвсем различно. Най-вероятно ще се опита да си върне дъщерите с хитрост. Ако нападне „Хардин“, рискува момичетата да бъдат посечени в битката — било от неговите войници, било от нашите. След като откритото нападение е абсолютно невъзможно при тези обстоятелства, той няма друг избор, освен да се опита да ги измъкне оттук. За да стори това, първо трябва да изпрати свои хора в крепостта. Вече заръчах на иконома да не назначава никакви нови слуги, докато не се увери изрично, че са от селото.
Когато рицарите се съгласиха, че това наистина е най-мъдрото, което можеха да сторят за момента, Ройс изведнъж се изправи и се отправи към каменните стъпала в далечния край на залата, след което неочаквано се обърна и ги попита:
— Случайно да сте забелязвали Стефан да е казал или направил нещо, от което да сте останали с впечатлението, че е започнал да проявява… ъ-ъ-ъ… интерес към младото момиче?
Рицарите — и двамата бяха по-възрастни от брата на господаря си — се спогледаха, после срещнаха изпитателния взор на Ройс и поклатиха отрицателно глави.
— Защо питаш? — поинтересува се Юстас.
— Защото — кисело отвърна графът — се опита да я защитава днес следобед, когато заповядах да стоят разделени. — С тези думи той започна да се изкачва по стълбите към спалнята си.
Девета глава
На следващата сутрин, все още облечена с дебелата вълнена нощница, Дженифър се взираше през тесния прозорец на стаята си към обраслите с дървета хълмове, издигащи се в далечината. После погледът й се насочи към вътрешния двор на замъка под нея и тя бавно и съсредоточено започна да го оглежда за евентуална възможност за бягство. Не можеше да няма някаква тайна врата — в „Мерик“ имаше такава, скрита точно зад едни храсти, и доколкото девойката знаеше, всяка крепост бе снабдена с подобен изход, в случай че на обитателите й се наложи да избягат от нахлуващия враг. Вдигна очи и се загледа в стражите, които маршируваха покрай зъберите на дебелите триметрови стени. Независимо от необходимостта от бойна подготовка и обучаване на местното население Вълкът не бе пренебрегнал отбраната на замъка, помисли си тя мрачно. Всеки страж бе нащрек и разстоянието, което го отделяше от съседа му, бе не по-голямо от пет метра.