Джени се поколеба за известно време, след което едва-едва кимна.
— Ще изпълниш своята част от уговорката, нали?
Момичето осъзна, че той говори за доброволното й отдаване, и този път колебанието й продължи по-дълго. Направо го мразеше за това. Едно настоятелно гласче в съзнанието й не спираше да повтаря, че в ръцете на друг похитител едва ли би й се наложило да се сблъска с подобна участ. Жестока, ужасна съдба.
Тя вдигна глава и срещна погледа му. Изпълнена с гордост дори и когато се предаваше, тя изрече непоколебимо:
— Ще изпълня своята част от уговорката.
— Искам честната ти дума — настоя графът, докато поредният пристъп на кашлица се разнесе зад затворената врата.
Джени го изгледа изненадано. Последния път, когато му беше предложила честната си дума, той се бе държал така, все едно думата й не означаваше нищо. Това не беше толкова изненадващо — мъжете, включително и баща й, не взимаха много насериозно женските обещания. Очевидно лорд Уестморланд бе променил решението си и това я удиви. Чувствайки се малко неловко, но и горда от това, че за пръв път има възможността да се закълне в честта си, тя прошепна:
— Давам ти честната си дума.
Той кимна.
— В такъв случай идвам с теб и ще можеш да кажеш на сестра си, че я връщам в абатството. След това повече няма да ти бъде позволено да оставаш насаме с нея.
— Защо? — зяпна момичето.
— Защото се съмнявам, че тя е обърнала достатъчно внимание на защитата на „Хардин“, че да даде някаква полезна информация на баща ти. Ти обаче — добави иронично — преценяваше колко дебели са стените и броеше стражите ми, докато яздехме по подемния мост.
— Не! В никакъв случай! Не и без теб! — викаше Брена, щом чу, че я връщат обратно в абатството. — Джени трябва да дойде с мен! — плачеше тя, вперила красивите си очи в лорд Уестморланд. — Трябва!
Един час по-късно стотина рицари, предвождани от Стефан Уестморланд, бяха възседнали конете си, готови да напуснат всеки момент вътрешния двор на замъка. Джени се приближи до сестра си, която лежеше върху истинска планина от възглавници в една карета, погали я и каза:
— Пази се!
— Мислех си, че ще ти позволи да дойдеш с мен — проплака Брена.
— Не се изморявай с излишни приказки — рече Джени, докато подпъхваше завивките и наместваше възглавниците на сестра си.
Ройс даде знак, Дженифър отстъпи назад и кавалкадата тръгна напред, изтрополявайки по подемния мост. Каретата с Брена се движеше в центъра на отряда, а мъжете в челото и края на колоната носеха дълги копия, на които се развяваха сини знамена с вълчи глави върху тях. Отличителните знаци на Вълка щяха да ги пазят, докато стигнеха до границата; след това, в случай че бъдат нападнати, името на Брена щеше да им служи за защита.
Подемният мост бавно се вдигна. Лорд Уестморланд хвана лакътя на Джени и я поведе към голямата зала. Девойката го последва, но не можеше да изтрие от съзнанието си зловещия образ на вълчата глава с бели зъби. До този ден на знамената, носени от войската, имаше само златни лъвове и трилистници — емблемата на английския крал.
— Ако се тревожиш, че искам незабавно да пристъпим към изпълняване на уговорката — сухо каза Ройс, — можеш да се успокоиш. Имам доста задължения, които трябва да свърша преди вечерята.
На момичето изобщо не му се мислеше за сделката — още по-малко пък му се искаше да я обсъждат — ето защо рече:
— Тъкмо се чудех защо рицарите, които тръгнаха с Брена, носеха твоя герб, а не този на краля…
— Защото са си мои рицари, а не на Хенри — усмихна се графът. — Те са се заклели във вярност към мен.
Джени си мислеше, че крал Хенри VII бе издал указ, с който забраняваше на благородниците си да разполагат със свои армии.
— Не е ли забранено на английските благородници да имат свои рицари?
— В моя случай Хенри реши да направи изключение.
— Защо?
Веждите му се извиха.
— Може би защото ми се доверява, знам ли? — подхвърли лордът, без да има никакви намерения да хвърли повече светлина върху този въпрос.
Десета глава
Седнал до Дженифър по време на вечерята, Ройс се бе облегнал назад в стола си, едната му ръка си почиваше на гърба й, а на лицето му бе изписан израз на задоволство. И четиримата рицари, които им правеха компания, бяха останали възхитени и очаровани от остроумието на младата дама. Изобщо не беше изненадващо за него, че Юстас, Годфри и Лайънъл не искаха да станат от местата си дълго след като бяха престанали да се хранят. От една страна, Дженифър изглеждаше великолепно, а, от друга, тя бе разказала такива забавни истории за живота й в абатството, че всички я бяха слушали с интерес.