Единственият мъж на масата, който, изглежда, бе недосегаем за чара на девойката, беше седящият от лявата страна на лорда Арик. През цялото време той не отмести очи от момичето, скръстил пред гърдите си масивните си ръце. Изражението на лицето му недвусмислено говореше, че на това момиче не бива да се вярва.
— Ройс — каза Годфри, — не беше ли изключително интересна историята, която лейди Дженифър ни разказа преди малко?
— Много — съгласи се графът, казвайки си, че ако не направи нещо, тази вечеря може да продължи и до сутринта. Хвърли на Годфри такъв убийствен поглед, който категорично казваше: „Вечерята свърши, отивайте да спите.“
Рицарите се спогледаха и преди Дженифър да започне да разказва следващата си история, около нея изведнъж заскърцаха столове и мъжете започнаха да стават от местата си. Те набързо й пожелаха лека нощ, след което някои отидоха до камината, а другите се качиха в спалните си.
— Не ти ли се стори малко странно това? — попита девойката, обръщайки се към лорда. — Говоря за внезапното им ставане.
— Щеше да ми се стори по-странно, ако бяха решили да останат.
— Защо?
— Защото аз им наредих да си тръгнат. — Рицарят се изправи и моментът, от който момичето се бе страхувало през целия ден, най-накрая настъпи. Сребристият му поглед недвусмислено й говореше, че тя също трябва да стане. Джени бавно се надигна от мястото си, хващайки протегнатата му ръка.
— Изобщо… изобщо не чух да им казваш да си тръгват…
— Защото бях много дискретен, Дженифър.
Когато се качиха горе, той й отвори вратата на стаята, намираща се в съседство с нейната, и се отдръпна настрани, за да й направи път.
За разлика от малката, обзаведена по спартански спалня на девойката тази тук беше просторна и разкошно обзаведена. В нея имаше огромно легло с балдахин, четири кресла и няколко ракли, инкрустирани с медни орнаменти. На стените висяха красиви гоблени, а пред запалената камина бе постлана дебела рогозка. Лунната светлина нахлуваше в помещението от тясното прозорче над леглото, а встрани от него се виждаше врата, очевидно водеше към малка тераса.
Тя чу как масивната врата се затваря зад гърба й и сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Твърдо решена да отложи колкото се може по-далеч във времето онова, което беше обещала днес, тя се втурна към най-отдалеченото от леглото кресло, седна в него и скръсти ръце в скута си. Насили се да се усмихне и започна да го засипва с въпроси:
— Чувала съм, че никога не са те събаряли от коня по време на битка — изрече.
Ала вместо да се впусне в описания на подвизите си, както бяха сторили рицарите му по време на вечерята, Ройс седна на креслото срещу нея, кръстоса ръце и мълчаливо я загледа.
Девойката реши да удвои усилията си да го въвлече в разговора.
— Вярно ли е? — попита.
— Кое?
— Това, че никога не са те събаряли от коня по време на битка?
— Не.
— Не е ли? — възкликна момичето. — Тогава… ъ-ъ-ъ… колко пъти се е случвало?
— Два пъти.
— Два пъти! — Боже мой! Дори двайсет пъти щеше да е малко, като се има предвид в колко битки беше участвал. Дженифър усети как стомахът й се свива при мисълта за предстоящия му сблъсък с хората от клана й. — Знаеш ли в колко битки си участвал?
— Не съм ги броил, Дженифър.
— Може би е трябвало. Ако искаш, започни да ми разказваш за всяка една от тях, а аз ще ги броя — предложи, надявайки се да спечели доста време по този начин.
— Не мисля, че ще направим така.
Девойката преглътна нервно, усещайки, че времето й изтича, а никакъв ангел на спасението нямаше да влети през прозореца и да я отведе далеч от жестоката й съдба.
— Ами в турнирите? Падал ли си от коня в турнирите?
— Никога не съм участвал в турнир.
Изненадано, момичето попита:
— Защо? Нима твоите сънародници не са искали да премерят сили с теб? Никога ли не са те предизвиквали?
— Е, не бих казал.
— И ти не си приемал?
— Аз се сражавам в битки, а не в турнири. Турнирите са игрички.
— Да, но хората не започват ли да си мислят, че отказваш, защото се страхуваш? Или че не си толкова способен рицар, както твърдят легендите?
— Това изобщо не ме интересува. Позволи ми сега и аз да ти задам един въпрос. Възможно ли е внезапният ти интерес към бойните ми подвизи и репутацията ми на рицар да е свързан със сделката, която сключихме днес? Същата сделка, за която ми обеща, че ще изпълниш своята част, а сега се опитваш да се измъкнеш?
Вместо да излъже, както очакваше Ройс, тя се сви в креслото и прошепна:
— Страх ме е. Не съм се чувствала по-уплашена през целия си живот.