— Не.
— Съжалявам, ако те е боляло.
— Не ме е боляло.
— Така или иначе щеше да те боли, без значение с кого го правиш за пръв път.
Сълзите бликнаха от очите й, а в гърлото й сякаш бе заседнала огромна буца. Тя се обърна на другата страна и се опита да се измъкне от обятията му, обаче той я държеше здраво. „Без значение с кого го правиш за пръв път — помисли си тя, — е доста далеч от «Обичам те».“
Ройс също го знаеше. Знаеше го толкова добре, както знаеше, че е лудост да си мисли тези неща, да не говорим пък да ги изрече. Не сега, не още… не и когато и да било, поправи се той, след като в съзнанието му изплува образът на жената, за която трябваше да се ожени. Графът не изпитваше никакво чувство за вина от това, че беше правил любов с Дженифър; освен всичко друго, даже не беше и сгоден — е, освен ако крал Хенри не беше станал твърде нетърпелив и не бе уредил сам нещата с лейди Мери Хемъл.
В този момент му хрумна, че дори и да бяха сгодени, навярно пак нямаше да чувства някаква вина. Ликът на Мери Хемъл, прекрасен и нежен, обрамчен с руса коса, изникна в паметта му. Тя беше страстна и без никакви задръжки в леглото, направо се разтапяше от възбуда в ръцете му и причините, поради които го харесваше, не бяха никаква тайна за него, защото тя самата ги беше споделила една вечер: „Вие, милорд, сте въплъщение на силата, могъществото и насилието — а това са най-силните афродизиаци за повечето жени на този свят.“
Загледан в камината, Ройс си мислеше дали Хенри щеше да избърза с годежа, преди да изчака завръщането му в края на месеца. За суверен, който е завзел трона със сила, Хенри бе развил отвратителния според Ройс навик да решава политическите си проблеми чрез бракосъчетания между представителите на враждуващи фамилии. Така например самият крал Хенри се бе оженил за Елизабет от Йорк, дъщеря точно на онзи крал, от когото бе отмъкнал английския трон преди година, в битката, завършила със смъртта на бъдещия му тъст. Нещо повече — сегашният крал на Англия неведнъж бе казвал, че ако дъщеря му беше достатъчно голяма, щеше да я омъжи за шотландския Джеймс и така да прекрати безконечната вражда между двете страни. Подобно решение навярно би задоволило Хенри, но Ройс мислеше другояче. Той искаше покорна, отстъпчива жена, която да топли леглото му и да украсява голямата зала в замъка му; през толкова много ежби и битки бе минал през живота си, че искаше семейният му живот да е тих и спокоен.
Дженифър се размърда в обятията му, опитвайки се да стане.
— Може ли вече да си ходя в стаята си? — попита тя.
— Не — бе категоричен Ройс. — Уговорката ни още не е приключила. — След което в потвърждение на думите си, както и за да я поуспокои малко, я обърна по гръб и я обсипа с толкова страстни целувки, че не след дълго и тя започна да му отвръща по същия начин.
Единайсета глава
Лунната светлина обливаше стаята и потъналият в дълбок сън Ройс се обърна по корем, протягайки ръката си към лежащата наблизо Дженифър. Под дланта си обаче напипа само хладни завивки — тя не беше там. Той се разсъни за секунди — изпълненият му с опасности живот го бе научил на това — завъртя се светкавично по гръб и започна да оглежда съсредоточено стаята, а креслата и раклите в помещението се открояваха като призрачни сенки на бледото лунно сияние.
Лордът стана от леглото и бързо започна да се облича, проклинайки своята глупост — как можа да пропусне да сложи страж пред вратата! Грабна кинжала си, ядосан заради това, че бе заспал спокойно, без да си помисли, че тя можеше да се опита да избяга. Дженифър Мерик бе способна не само на това, а и на много повече. В крайна сметка даже трябваше да е доволен, че не беше прерязала гърлото му, докато е спял. Графът рязко отвори вратата и за малко да стъпи върху спящия си оръженосец, който бе легнал на един сламеник в коридора.
— Нещо не е наред ли, милорд? — попита разтревожено Гауин, изправяйки се моментално на крака.
Някакво едва забележимо движение на малката тераска привлече вниманието на Ройс и той веднага насочи погледа си натам.
— Какво има, милорд?
Графът затръшна вратата под носа на угрижения си оръженосец.
Успокоен, че няма да му се налага да предприема поредното нощно преследване из горите в търсене на Дженифър, той отвори вратата, водеща на балкончето, и излезе навън. Тя беше там — дългата й коса се развяваше на нощния вятър, ръцете й бяха обгърнали тялото й, а погледът й беше зареян в далечината. С присвити очи Ройс започна да изучава изражението й и отново изпита облекчение. Тя определено не обмисляше да се хвърли от балкона, нито пък оплакваше загубата на девствеността си. Девойката просто изглеждаше потънала в собствените си мисли.