Всъщност момичето дотолкова бе погълнато от мислите си, че изобщо не забеляза, че вече не е само. Успокояващите ласки на невероятно топлата нощ й бяха помогнали да възвърне присъствие на духа си, но въпреки това продължаваше да има чувството, че целият й свят се е преобърнал и без съмнение Брена беше част от причината за това. Брена и нейната възглавница, напълнена с перушина, бяха причината Дженифър да направи благородната саможертва и да се лиши от своята девственост. Ужасната истина я бе осенила тъкмо когато се унасяше в сън.
Тъкмо произнасяше тихичка молитва за възстановяването на Брена и безопасното й пътуване до абатството, когато вниманието й бе привлечено от малко перце, подало се от калъфката на възглавницата й. Тогава си спомни за възглавниците в каретата, които нагласяваше за сестра си, и по-точно какви бяха на допир. Каквито и да е пера в близост до лицето или тялото на светлокосата девойка й причиняваха ужасен пристъп на кашлица и тя винаги внимаваше да стои далеч от тях. Очевидно, реши Дженифър, Брена е заспала в стаята си, след което се е събудила и е започнала да кашля. Вместо обаче да отстрани незабавно дразнителя, тя най-накрая е решила да прояви малко кураж и съобразителност — вярвайки, че графът ще освободи и двете сестри, русокосата девица най-вероятно е заровила лице във възглавниците и се е закашляла така, все едно смъртта й ще настъпи всеки момент.
„Много хитро“ — помисли си Джени — досущ като нейните планове — обаче също толкова злополучно, реши мрачно после.
След това мислите й се насочиха към бъдещето, за което някога си беше мечтала — бъдеще, което сега й изглеждаше безвъзвратно изгубено.
— Дженифър — обади се Ройс зад нея.
Момичето рязко се обърна, опитвайки се да прикрие реакцията си при звука на неговия глас. Защо ли, се питаше тя, продължаваше да усеща целувките му по кожата си и видът на лицето му бе достатъчен, за да я накара да си припомни страстните му ласки?
— Аз… защо си облечен? — попита. С облекчение установи, че гласът й звучи спокойно.
— Тъкмо щях да започна да те търся — отвърна той, излизайки от сенките.
Тя изгледа кинжала в ръката му.
— И какво смяташе да правиш, когато ме намериш?
— Съвсем бях забравил за тази тераса — каза той, докато затъкваше кинжала в колана си. — Помислих си, че си избягала от стаята.
— Оръженосецът ти не спи ли пред вратата?
— Правилно.
— Той има обичая да се просва така, че да блокира пътя към теб, където и да си.
— Права си.
На Джени изведнъж й се прииска да я остави на мира — присъствието му нарушаваше спокойствието, към което тя така отчаяно се стремеше. Обърна му гръб, надявайки се, че той ще разбере намека, и се загледа в обления от лунната светлина пейзаж.
Ройс се поколеба. Даваше си сметка, че тя иска да е сама, но в същото време не му се искаше да я остави. Усещайки, че тя надали ще се зарадва много, ако я докосне, той се облегна на парапета на балкончето до нея.
— За какво си мислеше, когато дойдох?
Момичето изтръпна. Не можеше да му каже нищо нито за замисъла на Брена, нито за безрадостното си бъдеще.
— Няма значение — отвърна.
— Нищо, кажи ми.
Младата жена отправи замислен поглед към хълмовете в далечината.
— Припомнях си времето, когато обичах да с стоя на терасата на стаята си в „Мерик“ и да си мисля за кралството.
— За кралството ли? Кое кралство?
— Моето — въздъхна тя. — Мечтаех си да имам лично мое кралство.
— Горкият Джеймс! Кое от владенията му възнамеряваше да узурпираш?
Тя се опита да се усмихне, но в гласа й имаше тъга.
— Не ставаше дума за някакво истинско кралство със земи и замъци, а за едно кралство на мечтите — място, където всички неща щяха да бъдат точно такива, каквито аз исках.
В съзнанието на Ройс изплуваха отдавна забравени спомени, той се наведе над парапета и каза:
— Аз също обичах да си представям такива неща. Кажи ми какво беше твоето кралство.
— Няма много за разказване — рече момичето. — В моето кралство щеше да цари благоденствие и мир. Е, от време на време някой земеделец се разболяваше тежко или пък изникваше заплаха за сигурността ни…
— Измисляла си болести и битки в кралството на мечтите си? — Ройс беше изумен.
— Разбира се! — призна възторжено Дженифър. — Трябваше да има и такива неща, за да мога да помогна на хората си. Точно поради тази причина бях измислила кралството си.
— Искала си да бъдеш героиня за поданиците си — отбеляза с усмивка Ройс.
Тя поклати глава: