— Не. Исках само да бъда обичана от онези, които обичам.
— Това ли бе най-важното за теб?
Тя кимна.
— Затова си създадох моето кралство на мечтите, където можех да извършвам велики и храбри дела.
Облаците се разпръснаха и лунните лъчи изведнъж осветиха фигурата на някакъв мъж, намиращ се на най-близкия до замъка хълм. Разстоянието не беше много голямо и при всеки друг случай Ройс незабавно би изпратил хора да проверят какво става. Сега обаче графът не обърна никакво внимание на видяното. Нощта бе топла и двамата си споделяха интимни неща от своето минало — в такава нощ дори Черният вълк не би искал да се занимава с невидимата заплаха, промъкваща се в такава близост до владенията му.
— Ти си смела и красива млада жена — каза той, — а също и графиня. Без съмнение хората от твоя клан те обичат — нещо повече, навярно те обожават! Защо ти е било да си измисляш някакво си кралство, когато реалността е била точно такава, каквато си искала да бъде?
— Всъщност — отвърна тя безизразно — понякога си мисля, че ме възприемат като… като подхвърлено дете.
— Абсурд! — реагира графът.
— А какво друго могат да си мислят след нещата, които доведеният ми брат Аликзандър наговори за мен?
— Какви неща?
Тя потрепери, обгърна тялото си с ръце и прошепна:
— Отвратителни неща.
Ройс я гледаше, очаквайки обяснението й. Тя неохотно продължи:
— Страшно много са, но най-гнусното бе удавянето на Ребека. С Беки бяхме далечни братовчедки и най-добри приятелки. И двете бяхме на по тринайсет години — добави с тъжна усмивка. — Баща й, Гарик Кармайкъл, беше вдовец и тя бе единственото му дете. Той я обичаше безумно — както впрочем и всички ние. Беки бе много сладка и невероятно красива — по-красива дори и от Брена. Баща й я обичаше толкова много, че не й даваше да направи нищо сама от страх да не би да се нарани. Даже й беше забранил да се приближава до реката, защото се страхуваше да не се удави. Беки реши да се научи да плува — да му докаже, че може и сама да се пази — и рано всяка сутрин ние се промъквахме крадешком до реката, където й показвах как да плува.
Ройс я слушаше с интерес.
— В деня, преди да се удави, бяхме ходили на панаир и се бяхме поскарали, защото й бях казала, че един от жонгльорите я гледа по непристоен начин. Доведените ми братя Аликзандър и Малкълм бяха чули разправията ни — както и някои други хора между другото — и Аликзандър ме обвини, че съм ревнувала, понеже съм била хвърлила око на жонгльора. Пълна глупост! Беки беше много ядосана и объркана и ми каза да не отивам на реката на следващата сутрин, понеже вече нямала нужда от помощта ми. Знаех си, че тя не го мисли наистина, както и че още изобщо не може да плува, ето защо на другата сутрин отидох право там. — Дженифър продължи шепнешком: — Щом се появих, тя отново побесня. Каза ми да се махам и да я оставя на мира. Вече бях започнала да се изкачвам по хълма, когато чух пляскане зад гърба си и виковете й да й помогна. Обърнах се и се затичах към нея, но не можех да я видя. Когато бях на половината път, тя изведнъж подаде глава над водата и изкрещя за помощ… — Младата жена потръпна. — После отново потъна, аз се гмурнах, но не можах да я намеря. Гмурках се отново и отново, но от Беки нямаше и следа. Течението беше много силно и най-вероятно я бе отнесло надалеч. На следващия ден тялото й беше открито на няколко километра от „Мерик“, изхвърлено на брега.
Ройс слушаше вкаменен.
— Било е нещастен случай — промълви накрая. Момичето си пое дълбоко дъх.
— Не и според Аликзандър. Той трябва да се е намирал наблизо, защото после разказа на всички, че чул как Беки крещяла моето име, което си беше вярно. Другото, което разправи обаче, беше, че сме се карали и аз съм я била блъснала в реката.
— Добре, те не видяха ли мокрите ти дрехи?
— Той каза — продължи момичето, — че след като съм я блъснала, съм изчакала, след което съм се опитала да я спася. На Аликзандър — добави — вече му бяха казали, че той, а не аз, ще наследи баща ми като лорд. Изглежда обаче това не му беше достатъчно — той искаше да ме опозори и да ме пратят някъде далеч. След този случай вече му беше лесно.
— Лесно ли? За какво?
— Още няколко коварни лъжи и изкривени истини и му бе достатъчно да настрои всички в замъка срещу мен.
Тя погледна Ройс в очите и се опита да се усмихне.
— Виждаш ли косата ми?
Той кимна.
— Преди тя имаше ужасен цвят. Сега е като косата на Беки. Тя знаеше… колко много харесвах косата й… — промълви девойката — и… и си мисля, че ми я е подарила. За да ми покаже, че знае — знае, че съм се опитала да я спася.
Ройс протегна ръка да я погали, но Дженифър се отдръпна назад и въпреки че големите й очи блестяха от сълзи, не започна да плаче. Едва сега графът осъзна защо това младо момиче не бе проляло и сълза, откакто брат му го беше довел в лагера. Дженифър Мерик пазеше всичките си сълзи вътре в себе си и куражът и гордостта й никога нямаше да й позволят да се пречупи и да ги излее навън. В сравнение с онова, което беше преживяла, боят, който й беше дръпнал, сигурно бе като детска залъгалка за нея.