— Съжалявам — изрече приглушено тя. — Бях се замислила. Какво каза преди малко?
— Казах — повтори леко намръщен графът, — че не искам да си мислиш, че се намираш в някаква опасност. Докато настъпи времето да те върна у дома, ще бъдеш изцяло под моя закрила.
Джени кимна и преглътна.
— Благодаря ти.
— Какво ще кажеш да изразиш благодарността си с целувка? — усмихна се Ройс. За негово изумление изобщо не му се наложи да я убеждава дълго. Тя го целуна с такъв плам, сякаш се целуваха за последен път.
Когато най-сетне надигна глава, мъжът само промълви:
— Боже мой! — наведе се да я целуне отново, но се спря, щом видя, че рицарят е съвсем наблизо. — По дяволите, Арик е тук! — Ройс я хвана за ръката и я поведе към великана. Щом се срещнаха, исполинът незабавно отведе лорда настрани и се зае да му шепне нещо.
Графът се обърна към момичето, замислен над неприятните новини за пристигането на Грейвърли.
— Трябва да се връщаме — започна той и лицето й веднага помръкна. Това го натъжи, но нямаше как. Тази сутрин, когато й бе предложил да се поразходят около замъка, тя бе грейнала като слънце. Очевидно времето, прекарано сред природата, й се бе отразило добре, каза си Ройс, припомняйки си страстната й целувка, чудейки се дали няма да е проява на върховна глупост да й позволи да остане тук сама. Без кон и лишена от каквото и да е средство за придвижване, тя бе достатъчно интелигентна, за да осъзнае, че петте хиляди войници, лагеруващи около крепостта, щяха да я намерят най-много за час. Нещо повече — можеше да нареди на стражите по стените да не откъсват очи от нея.
Със спомена за целувката й върху устните си, както и отчитайки решението й да не избяга от лагера преди няколко нощи, той се обърна към нея:
— Дженифър — започна строго, — ако ти позволя да останеш тук, мога ли да ти се доверя, че няма да се опиташ да избягаш?
Тя не можеше да повярва на ушите си. Лицето й грейна така, че това беше достатъчна награда за проявената от него щедрост.
— Да! — възкликна момичето, неспособно да повярва на този подарък на съдбата.
Усмивката, която се появи на устните му, направи бронзовото му лице да изглежда изключително красиво и за момент той й заприлича на момче.
— Няма да се бавя — обеща.
Тя го гледаше как се отдалечава заедно с Арик. На половината път надолу по хълма Ройс спря и се обърна, а погледът му започна да обхожда дърветата, сякаш усещаше заплахата, която дебнеше в гората. Изплашена, че той може да забележи или да чуе нещо, Джени направи първото нещо, което й хрумна — вдигна ръка и му помаха, привличайки вниманието му, след което се усмихна и допря пръсти до устните си. Жестът й беше абсолютно несъзнателен, мигновена реакция да прикрие устата си и да задуши вика си. Ройс обаче го възприе като изпращане на въздушна целувка. Той й се усмихна в отговор и също й помаха. До него Арик изведнъж му заговори нервно, отвличайки вниманието му от Дженифър и дърветата. Двамата рицари се заспускаха надолу по хълма, графът беше под въздействието на приятния спомен за целувката на момичето.
— Дженифър! — тихият, напрегнат глас на Уилям от дърветата зад нея накара всички мускули на тялото й да се стегнат за предстоящото бягство, но тя внимаваше да не се обръща към гората, докато графът не се отдалечеше достатъчно, а най-добре — след като преминеше през скритата в дебелата каменна стена на „Хардин“ тайна врата. Едва тогава се обърна и хукна към дърветата, почти препъвайки се в устрема си, оглеждайки се трескаво за спасителите си.
— Уилям, къде… — започна и сподави писъка си, когато едни силни мъжки ръце я сграбчиха за кръста, вдигайки я от земята, завличайки я в дълбоката и усамотена част на гората, където древните дъбове хвърляха стогодишните си сенки.
— Дженифър! — прошепна Уилям дрезгаво, а лицето му беше само на сантиметри от нейното. Съжаление и загриженост се четяха в разтревожените му очи. — Горкото ми момиче! — започна, взирайки се в лицето й, след което, очевидно припомняйки си целувките, на които бе станал свидетел, попита: — Той те принуди да станеш негова любовница, нали?