— Ако си мислиш, че лейди Мерик ще падне в краката ти и ще се просълзи от щастие, че си дошъл като неин избавител, те очаква голямо разочарование. Тя ще поиска да остане при мен — заяви Уестморланд.
— Че за какъв дявол? — попита Грейвърли, но вече не беше ядосан — очевидно ситуацията му се струваше забавна. Ако всички тези глупости за желанието на лейди Дженифър Мерик да остане при графа бяха верни и ако Ройс успееше да убеди Хенри да не го обвини в измяна, то цялата забавна информация за нежното отношение на Уестморланд към пленницата му щеше да породи такива пикантни клюки, че целият английски двор щеше да се забавлява години напред.
— Подочух, че лейди Дженифър е лудувала в леглото ти. Навярно затова си мислиш, че тя ще предаде семейството и страната си. Струва ми се — продължи Грейвърли ехидно, — че си започнал да вярваш на онази мълва за изключителната ти надареност. Или пък девойката е била толкова добра, че си загубил ума си по нея? Ако е така, бих искал и аз да се потъркалям с нея. Нали няма да имаш нищо против?
— Тъй като смятам да се оженя за нея, това ще ми даде идеалното извинение да ти отрежа езика — нещо, което отдавна копнея да направя с огромно удоволствие! — Ройс не беше свършил, но погледът на съветника изведнъж бе привлечен от нещо зад гърба на графа.
— А, ето го и верният Арик! Но къде ли е пламенната ти невеста? — изхили се Грейвърли.
Ройс мигновено се обърна и попита великана:
— Къде е тя?
— Избягала е.
В тишината, възцарила се в залата след това изявление, Годфри добави:
— Съдейки по следите в гората, били са шестима мъже със седем коня. Няма никакви признаци на борба, следователно е тръгнала доброволно с тях. Един от мъжете се е спотайвал в храстите само на няколко метра от мястото, където седяхте с нея днес.
„Само на няколко метра от мястото, където ме целуна така, сякаш искаше да останем заедно завинаги — помисли си разгневен лордът. — Само на няколко метра от мястото, където бе използвала устните, тялото и усмивката си, за да приспи бдителността ми и да ме накара да я оставя сама…“
Ройс не можеше да повярва на ушите си. Грейвърли обаче не беше впримчен в хватката на неверието като него. Той веднага се изправи и заповяда на Годфри:
— Покажи на хората ми къде според теб е станало това! — После нареди на своите войници: — Вървете със сър Годфри и ако ситуацията изглежда точно такава, както той ни обясни, вземете дванайсет мъже и настигнете бегълката. Когато се приближите до тях, в никакъв случай не вадете оръжията си! Предайте им поздравите на крал Хенри и ги ескортирайте до шотландската граница. Ясен ли съм?
Без да чака отговора им, Грейвърли погледна към Ройс и гласът му прокънтя зловещо в просторната зала:
— Ройс Уестморланд, в името на Хенри, крал на Англия, ти нареждам да ме придружиш до Лондон, където ще отговаряш за отвличането на дъщерите на Мерик. Ще понесеш отговорност и за опитите си да ми попречиш в изпълнението на заповедите на моя суверен, засягащи дъщерите на Мерик, което може и ще бъде сметнато за акт на държавна измяна. Ще дойдеш ли доброволно, или ще трябва да те накарам насила?
Хората на графа, които превишаваха по численост тези на Грейвърли, се сковаха от напрежение — разкъсваха се между клетвата си за вярност към Ройс и задълженията си към краля. Въпреки гнева, който бе заслепил разсъдъка му, лордът им даде знак да сложат оръжие.
Като видя, че няма да последва съпротива, един от рицарите на Хенри се приближи до графа, хвана ръцете му и ги върза зад гърба му с кожени ремъци. Беше ги затегнал много здраво — те се впиваха в китките му като змии — но на Ройс почти не му направи впечатление. Никога не беше изпитвал такъв гняв, какъвто усещаше сега, а съзнанието му сякаш се бе превърнало в огнен вулкан от кипяща ярост. Пред очите му беше омагьосващото шотландско момиче — Дженифър, лежаща в обятията му… Дженифър, смееща се заедно с него… Дженифър, целуваща го страстно по устните…
Заради непростимата глупост, която извърши, когато й повярва, сега го чакаше обвинение в измяна. В най-добрия случай щеше да бъде лишен от всичките си титли и владения, а в най-лошия щеше да изгуби живота си.
Ала в този момент бе твърде ядосан, за да го е грижа за това.
Тринайсета глава
Ройс стоеше до прозореца в малката, но добре обзаведена стаичка в Лондонската кула — кралската резиденция на Хенри, — която служеше за негова „килия“ през двете седмици, откакто беше пристигнал. Със спокоен и безстрастен поглед той зяпаше покривите на сградите под него, разкрачил широко крака и хванал ръце зад гърба си. Когато Грейвърли се опита да го върже отново, след като Ройс се нахрани, изведнъж се намери на земята, а кожените ремъци бяха здраво затегнати около гърлото му.