— Опитай пак да ме вържеш — процеди през зъби Ройс, — и ще ти прережа гърлото, преди да са изтекли и пет минути от края на разговора ми с Хенри.
Изненадан и уплашен, съветникът все пак успя да отвърне:
— Пет минути след края… на разговора ти с краля… вече ще си на път… към бесилката!
Без да се замисли, Ройс затегна хватката си и едва когато лицето на Грейвърли започна да променя цвета си, си даде сметка какво прави. Той се изправи, а съветникът го изгледа с неистова омраза, но не заповяда на кралските рицари да го вържат отново. Вече беше разбрал, че нарушаването на правата на безспорния кралски фаворит е нещо доста опасно.
Сега обаче, докато чакаше да го извикат при монарха, Ройс започваше да се чуди дали пък Хенри наистина не се разбираше прекрасно със съветника си. Той се взираше в нощния мрак, придружен с обичайната за Лондон отвратителна воня от канализацията и боклуците, и се питаше на какво ли се дължи очевидното нежелание на владетеля да го види и да обсъдят причините, поради които бе затворен в тази килия.
Ройс познаваше Хенри от дванайсет години, бе се сражавал на негова страна в битката при Босуъртските поля, където Хенри бе коронован и провъзгласен за суверен. Заради достойното си представяне в сражението Уестморланд бе посветен в рицарство същия ден независимо от факта, че беше само на седемнайсет години. Това беше всъщност и първият му официален акт като крал, помисли си Ройс. В годините, които последваха, вярата на Хенри в него непрекъснато се увеличаваше — заедно с подозренията, които изпитваше към другите благородници. Ройс не спираше да печели битки за него и всяка следваща победа правеше по-лесно за Хенри да изисква компенсации — без кръвопролития — от враговете на Англия, към повечето от които изпитваше и лична ненавист. Като резултат от това Уестморланд бе възнаграден с четиринайсет имения и достатъчно богатства, за да се превърне в един от най-заможните хора в Англия. В допълнение към това владетелят му гласуваше голямо доверие — не стига, че му позволи да укрепи замъка си в Клеймор, ами и не му пречеше да си държи лична армия от заклели се във вярност към него рицари. Естествено, както и във всички други постъпки на суверена, и в тази имаше стратегия — Черният вълк беше заплаха за всички врагове на Хенри и само видът на знамената с озъбената вълча муцуна често сломяваше враждебните настроения, преди да са се превърнали в нещо по-сериозно.
Освен това Ройс имаше и привилегията да говори онова, което мисли, без да бъде закачан от Грейвърли и останалите членове на кралския съд. Точно това измъчваше лорда сега — двуседмичният период на своеобразен арест и лишаването му от възможността да се защити публично от хвърлените му обвинения бе сигурен знак, че отношението на Хенри към него се е променило.
Шумът от превъртането на ключ в ключалката накара Ройс да се обърне, но се разочарова, щом видя, че това е пазачът, който му носеше дневната дажба.
— Овнешко, милорд — каза боязливо той.
— По дяволите! — прогърмя гласът на Ройс в малкото помещение.
— И аз не обичам много овнешко, милорд, ама… — рече пазачът, в същия момент осъзнавайки, че не храната е причината за гнева на графа. След като остави подноса, той го погледна със страхопочитание. Затворен или не, Черният вълк беше опасен човек и голям герой за всеки истински мъж. — Искате ли нещо друго, милорд?
— Новини! — процеди лордът с такова свирепо изражение, че стражът отстъпи машинално назад. Граф Уестморланд винаги искаше новини и пазачът беше особено доволен, че тази вечер е подочул някои слухове. Вълкът обаче надали щеше да се зарадва, когато ги чуеше.
— Носят се разни слухове, милорд. Слухове, ама такива, на които може да се вярва, подочути от люде, дет’ знаят…
— Какви слухове?
— Говори се, че снощи брат ви бил извикан при краля.
— Брат ми е в Лондон?
Пазачът кимна утвърдително.
— Дойде вчера. Искаше незабавно да ви види. Заплаши, че ще подложи на обсада кулата, ако не му позволят.
— Къде е той сега?
Стражът се почеса по темето.
— Един етаж над вас и през няколко стаи на запад — тъй подочух. Под охрана.
Лордът издиша шумно. Идването на Стефан тук беше невероятна глупост. Когато Хенри бе ядосан, най-добрата тактика беше да стоиш далеч от него, докато кралският му гняв не поутихне малко.