— Това, което се надявах да спечелим, беше мир за Англия, сир! — горчиво изрече рицарят. — Мир и силен крал с подобри идеи за запазването на този мир от старите методи — онези с бойните брадви и тараните. Тогава обаче не знаех — добави със зле прикрит сарказъм, — че някои от методите ви ще включват бракосъчетания между враждуващи фамилии. Ако знаех — завърши кисело, — сигурно щях да премина на страната на Ричард.
Това откровено признание така зарадва Хенри, че той отметна глава назад и гръмогласно се засмя.
— Приятелю, винаги си знаел, че смятам женитбата за отлично средство за постигане на компромис. Не си ли спомняш как седяхме късно през нощта до лагерния огън край Босуъртските поля? Бяхме само двамата и аз ти казах, че бих дал сестра си за жена на Джеймс, стига да знаех, че това ще донесе мир.
— Вие нямате сестра — изтъкна Ройс.
— Прав си, но вместо това имам теб — тихо отвърна владетелят. Това беше един от най-големите комплименти, които можеше да чуе човек от устата на крал, и рицарят съзнаваше това. Той въздъхна, остави бокала на масата и прокара пръсти през косата си.
— Примирия и турнири — това е пътят към мира — добави Хенри, очевидно доволен от себе си. — Примирия, по време на които мъжете въздържат своята агресия, и турнири, в които се разтоварват от нея. Поканих Джеймс да дойде с най-личните си рицари на турнира в околностите на „Клеймор“ по-късно през есента. Ще се оставим шотландците да ни победят на полето на честта — нещо съвсем безобидно. Ти, естествено, не си длъжен да участваш.
Когато Хенри замълча, Ройс попита:
— Имате ли да ми кажете още нещо, сир, или вече мога да си вървя?
— Свободен си — отвърна му с приповдигнат тон владетелят. — Ела да ме видиш на сутринта, тогава ще си поговорим повече. Не бъди суров към брат си — той предложи да се ожени за сестрата, за да те отърве от сватбата. Между другото изобщо нямаше вид да го прави с нежелание. Но за съжаление така нищо нямаше да постигнем. О, забравих нещо! Клеймор, не се притеснявай как ще съобщиш на лейди Хемъл за разваления годеж — направих го вместо теб. Горката — изглеждаше доста разстроена. Изпратих я в провинцията, надявайки се, че смяната на обстановката ще й подейства добре.
Когато научи, че Хенри е задвижил нещата с годежа му, а после е подложил Мери на чудовищно унижение заради начина, по който Ройс бе постъпил с Дженифър, чашата с горчиви новини, които можеше да преглътне, преля. Той леко се поклони на господаря си, обърна се и пое към изхода на просторната зала, където слугите вече отваряха вратите. Тъкмо беше стигнал изхода, когато Хенри го извика.
Чудейки се какво ли ще поиска от него този път, рицарят неохотно се обърна.
— Бъдещата ти съпруга е графиня — рече кралят, а странна усмивка играеше на устните му. — Титлата й е наследство от майка й и доста по-старинна от твоята, между другото. Знаеше ли това?
— Ако ще и кралицата на Шотландия да беше — рязко отговори рицарят, — пак нямаше да я искам. Следователно титлата й надали е голямо изкушение.
— Съгласен съм. Всъщност аз дори я оценявам като малка пречка за брачната ви хармония. — Когато Ройс го изгледа учудено, кралят обясни с усмивка: — И тъй като младата графиня вече успя да изиграе моя най-свиреп и добър воин, си мисля, че ще бъде голяма тактическа грешка да я оставя да го превъзхожда и по сан. Така че, Ройс Уестморланд, дарявам ти титлата „херцог“…
Когато рицарят напусна тронната зала, преддверието бе изпълнено с благородници, които бяха вперили погледи в него и очевидно изгаряха от любопитство да разберат как е минала аудиенцията при краля. Отговорът на всичките въпроси, които ги измъчваха, дойде от единия от стражите на входа, който се втурна след Ройс и гръмко извика:
— Ваша светлост?
Рицарят се обърна, за да чуе как кралят му казва да предаде личните му поздравления на бъдещата си съпруга, но до ушите на скупчилите се благородници достигнаха само две думи: „ваша светлост“. Това означаваше, че Ройс Уестморланд е станал херцог, носител на най-високопоставената титла в страната, и че очевидно ще се жени. Това беше, помисли си мрачно рицарят, типичният начин на Хенри да оповести и двете събития пред благородниците.
Лейди Амелия Уилдейл и съпругът й бяха първите, които се съвзеха от изненадата.
— Значи — покланяйки се, попита лорд Уилдейл, — излиза, че трябва да ви поднесем поздравления.
— Изобщо не смятам така — отвърна хладно досегашният граф.