— Коя е щастливката? — обади се лорд Евъри. — Очевидно не става въпрос за лейди Хемъл.
Ройс се вцепени. Във въздуха витаеше напрежение и нетърпението на хората да научат името на бъдещата му невеста беше огромно. Преди обаче да успее да им отговори, гласът на Хенри прокънтя от залата:
— Лейди Дженифър Мерик.
Абсолютната тишина, която се възцари, бе нарушена от силен смях, който секна изведнъж, последван от сподавено кикотене, придружено от спорове и изумени възклицания.
— Дженифър Мерик? — повтори лейди Елизабет, гледайки към Ройс, а пламенните й очи напомниха на херцога за интимностите, които бяха споделяли до неотдавна. — Не онази, красивата? Обикновената, така ли?
Рицарят кимна набързо и понечи да се отдалечи.
— Та тя не е ли доста възрастна? — продължаваше лейди Елизабет.
— Не и толкова, че да не може да си вдигне полите и да избяга от Черния вълк — извика Грейвърли, докато си пробиваше път през тълпата. — Няма съмнение, че ще трябва да я понатупаш малко, за да започне да те слуша. Малко бой, малко болка, и след това сигурно вече никога няма да избяга от леглото ти, нали?
Ройс сви юмруци и кокалчетата му побеляха от усилието да не удуши копелето.
Някой се изсмя, опитвайки се да поразсее напрежението.
— Та това отново е Англия срещу Шотландия, Клеймор, само дето битките ще се провеждат в брачното ложе. Залагам кесията си за теб.
— Аз също — провикна се друг.
— Аз съм за жената — заяви Грейвърли.
Далеч назад в тълпата възрастен джентълмен се почеса по ухото и попита един приятел за какво е цялата тази врява:
— Какво се е случило с Клеймор?
— Ще трябва да се ожени за уличницата на Мерик — отвърна приятелят му, повишавайки глас, за да бъде чут.
— Какво каза? — попита една дама през няколко метра от тях, накланяйки глава.
— Клеймор ще трябва да се ожени за уличницата на Мерик! — извика възрастният джентълмен.
Сред врявата, която последва, единствено двама благородници останаха тихи — лорд Маклийш и лорд Дугъл, пратениците на крал Джеймс — които очакваха подписаното и подпечатаното от краля брачно съглашение, което трябваше да отнесат още тази нощ в Шотландия.
След два часа новината беше обиколила целия замък и всички — от най-знатните аристократи до най-простите слуги и пазачи отвън — си повтаряха един на друг:
— Клеймор ще трябва да се ожени за уличницата на Мерик!
Четиринайсета глава
Дженифър тъкмо бе потънала в спомените си за красивия сивоок мъж, чийто образ продължаваше да навестява дните и нощите й, когато слугата я извести, че лорд Мерик желае тя да слезе в голямата зала на замъка. Оставяйки започнатата бродерия, тя погледна учудено Брена, след което наметна тъмнозелената си пелерина и напусна стаята. Мъжки гласове привлякоха вниманието й и тя се спря в коридора, хвърляйки поглед към залата долу. Поне две дузини мъже — хора от нейния клан и благородници от съседните имения — се бяха събрали около огъня, а грубо изсечените им лица бяха мрачни като смъртта. Отец Бенедикт също беше там и видът на суровото му лице накара Джени да потрепери от тревога и срам.
Дори и сега можеше да си спомни всяка дума от унищожителната му тирада, когато му беше признала за греха, който бе извършила с Ройс Уестморланд: „Ти си срам за баща си, срам за страната си, срам за своя Бог! Ти и твоите неконтролируеми желания към този мъж! Не те ли измъчва чувство за вина, защо не избра да се лишиш от живота си, вместо от честта си?“ Обаче, вместо да се почувства пречистена, както обикновено ставаше, след като се бе изповядала, сега девойката се усещаше омърсена.
Докато си припомняше думите на свещеника, й направи малко странно впечатление, че той бе сложил Господ на последно място по важност сред онези, което бе посрамила. И въпреки че продължаваше да изпитва чувство на вина заради това, че преживяното с лорд Уестморланд й беше доставило удоволствие, твърдо отказваше да повярва, че нейният Бог би я обвинил за сключената сделка. Първо, лорд Уестморланд не беше поискал живота й — той бе пожелал тялото й. И макар че не бе редно да изпитва удоволствие от преспиването с мъж, който не й беше съпруг, се бе съгласила на сделка само за да спаси живота на Брена — или поне така си мислеше тогава.
Богът, за който отец Бенедикт й говореше с такива плашещи думи като „огнено възмездие“ и „праведност“, не беше същият, пред който Джени толкова често изливаше сърцето си. Нейният Господ беше разумен, добър и само понякога строг. Той много добре разбираше защо тя не можеше да изтрие от съзнанието си нощта, която бе прекарала в прегръдките на Ройс Уестморланд. Спомените за страстните му целувки, за прошепнатите от него слова непрекъснато се връщаха при нея и тя не бе способна да ги прогони. Е, понякога дори и не се опитваше — колко пъти си бе мечтала за него, припомняйки си начина, по който изглеждаше, когато усмивката му озаряваше смуглото му лице…