— Още по-добре, дъще! Още по-добре! Ние само ще спечелим от това! Обаче си мисля, че надали ще ти устои. Ти притежаваш същото излъчване като майка си — никой мъж, който те погледне, не може да остане равнодушен към теб! Ти разпалваш страст у всеки истински мъж и Черният вълк ще те желае, независимо дали те харесва или не. — Той направи пауза за по-голям ефект, след което продължи: — Обаче надали ще успее да направи нещо, ако изпратя леля Елинор заедно с теб.
— Леля Елинор? — повтори Дженифър. — Изобщо не разбирам какво имате предвид, татко, но цялата работа никак не ми харесва! — Ръцете й се бяха впили във вълнения плат на роклята й, а в паметта й изплува образът на един друг, по-различен Ройс Уестморланд, който нямаше нищо общо с онзи, когото познаваха те — мъжът, който я милваше в горичката, който разговаряше с нея на терасата, който беше сключил сделка с нея и после се бе държал изключително нежно, докато някой друг на негово място просто би я изнасилил, а после хвърлил на хората си за дивашки забавления.
— Умолявам ви! Опитайте се да ме разберете! — Изгледа всички присъстващи, после впери поглед в баща си. — Не липсата на преданост, а разумът ме кара да изрека тези думи — много добре знам колко от нашите хора са загинали в битката с Вълка, но такива неща се случват във всяко сражение. Той не може да бъде обвиняван за смъртта на Аликзандър или за…
— Ти се опитваш да го оправдаеш? — изсъска баща й, изглеждайки я така, сякаш се бе превърнала в змия пред очите му. — А може би си по-предана на него, отколкото на нас? Така ли е?
Джени се почувства така, все едно я беше зашлевил, но си даде сметка, че чувствата й към похитителя й представляват загадка дори за нея.
— Не — твърдо изрече. — Просто искам мир. За всички нас.
— Ясно е, Дженифър — каза лорд Мерик с горчивина, — че ти е спестено унижението от онова, което твоят бъдещ съпруг мисли за „мирния“ ви съюз и за самата теб. Пред целия двор на Хенри той е заявил, че не би се оженил за теб, дори и да си била кралицата на Шотландия. Кралят го заплашил, че ще му отнеме всичко, което притежава, но той продължавал да се опъва. Едва когато Хенри му казал, че ще го обеси, ако не изпълни заповедта му, се съгласил, и то с нежелание. Нещо повече — нарекъл те е „уличницата на Мерик“ и е заявил, че трябва да те понатупа малко, докато започнеш да му се подчиняваш. Приятелите му започнали да се обзалагат кой ще надделее в брачното ложе, понеже той се похвалил, че ще те стъпче така, както е стъпкал Шотландия. Виждаш какво мисли за теб и женитбата ви! Що се отнася до останалите, вече всички те наричат: „Уличницата на Мерик“!
Всяка дума на баща й я нарани като безмилостен удар с бич, накара я да се свие от срам, а болката, която изпита, беше направо непоносима. Когато той най-накрая спря да говори, тя остана на мястото си — вцепенена, скована и безжизнена, без да усеща нищо. Щом най-сетне проговори, взирайки се в мрачните лица на доблестните шотландци, гласът й трепереше от гняв:
— Надявам се да са заложили цялото си богатство на него!
Петнайсета глава
Джени стоеше сама на балкона, зареяла поглед към мержелеещите се каменисти възвишения в далечината. Вятърът си играеше с буйната й коса, а ръцете й здраво стискаха каменния парапет пред нея. Надеждата, че нейният „годеник“ няма да пристигне за сватбата, бяха помръкнали преди няколко минути, когато един от стражите гръмко обяви, че конниците се приближават. Сто и петдесет рицари яздеха в момента към спуснатия мост на крепостта, а последните лъчи на залязващото слънце караха доспехите им да сияят като злато. Образът на озъбената вълча муцуна изникна пред очите й, изрисуван върху сините знамена, парадните сбруи на конете и наметалата на рицарите.
Тя стоеше на балкона и наблюдаваше приближаващия се кортеж. Вече можеше да различи, че сред ездачите има и жени, както и че не всички знамена носеха отличителните знаци на Вълка. Бяха й казали, че някои английски благородници също ще присъстват на церемонията, но тя не предполагаше, че ще има и представителки на нежния пол. Погледът й неохотно се насочи към широкоплещестия мъж, яздещ в началото на колоната — без шлем, щит или меч, върху гърба на величествен черен жребец с развяващи се опашка и грива, които можеха да бъдат наследени единствено от Тор. До Ройс яздеше Арик, също гологлав и без оръжие, което, както Джени предположи, навярно изразяваше презрението им към всеки жалък опит на клана Мерик да направи покушение върху живота им.