Тя бе обхваната от неконтролируем ужас, от който стомахът й се сви на топка и руменината на лицето й изчезна. Леля Елинор я хвана под ръка и я поведе навън. Когато тръгнаха по коридора, до ушите им достигна гълчавата на хората, струпали се в голямата зала на „Мерик“.
— Няма да повярваш на очите си, когато видиш колко народ се е насъбрал долу — избърбори тя, очевидно мислейки си, че голямото множество ще намали страха на Дженифър от срещата с бъдещия й съпруг. — Баща ти е строил стотина от своите войници в единия край на залата, а той — тя подчерта това „той“, макар да беше ясно, че става въпрос за Черния вълк — е разположил също толкова въоръжени мъже в другия край на помещението, точно срещу хората на баща ти.
— Това ми прилича — промълви момичето, докато крачеха по коридора — на приготовления за битка, а не за сватба.
— Е, може и тъй да ти се струва, ама не е. Долу има повече благородници, отколкото рицари. Крал Джеймс сигурно е изпратил половината аристократи от двореца си, за да наблюдават церемонията, а и предводителите на почти всички съседни кланове са тук.
— Да, видях ги да пристигат тази сутрин — рече момичето, а всяка стъпка, която правеше, като че ли беше последната в живота му.
— Крал Хенри сигурно също е искал церемонията да бъде специален повод за празненство, защото е изпратил доста английски благородници, голяма част от които са довели и жените си. Гледката е възхитителна — шотландците и англичаните, събрани на едно място от доста дълго време насам…
Джени започна да слиза по стръмната и тясна вита стълба, водеща към залата.
— Много е тихо тук — забеляза, докато се опитваше да различи нещо друго освен приглушения звук от мъжки гласове, покашляне и нервен женски смях. — Какво ли правят?
— А, навярно се преструват, че другата половина на залата просто не съществува за тях — отбеляза набързо леля Елинор.
На последния завой преди края на стълбите Джени се спря за миг, опитвайки се да се успокои. Тя прехапа устни, вдигна гордо глава, вирна брадичка и пристъпи напред.
В просторното помещение веднага се възцари потискаща тишина. Всички глави мигом се обърнаха към нея и тя се вгледа в стотиците лица, озарени от светлината на факлите, горящи на поставките си на стените. Между тях стояха въоръжените мъже, а дамите и джентълмените се бяха разделили на две големи групи — в едната половина на залата бяха англичаните, а в другата — шотландците. Точно както леля Елинор беше казала.
Не гостите обаче бяха тези, които накараха коленете на Дженифър да се разтреперят неудържимо. Причината за това беше високият, широкоплещест мъж, който стоеше в центъра на помещението и се взираше в нея с неумолимите си блестящи очи. Бъдещият й съпруг бе загърнат във виненочервения си плащ и излъчваше такава ярост, че дори и сънародниците му гледаха да стоят на разстояние от него.
Лорд Мерик се приближи до дъщеря си и пое ръката й. От двете му страни вървяха стражи, докато Черният вълк стоеше сам. Изглежда, се чувстваше всемогъщ и недосегаем за нищожните си врагове, презирайки необходимостта от защита срещу тях. Баща й я поведе по пътеката в средата на залата — отдясно бяха шотландците, суровите им лица излъчваха стаена ярост към англичаните и съчувствие към нея, а отляво — поданиците на Хенри, които се взираха в нея с неприкрита враждебност. Точно отпред, препречвайки пътя им, подобно на страховит призрак, се извисяваше зловещият силует на бъдещия й съпруг — стъпил здраво, с отметнато назад наметало и скръстени на гърдите ръце. Херцогът я гледаше така, като че ли тя беше някакво отвратително слузесто създание, пълзящо по пода.
Неспособна да издържи на пронизващия му взор, Дженифър извърна очи. Чудеше се дали Уестморланд ще се отдръпне от пътя им и ще ги остави да минат покрай него. Сърцето й заблъска в гърдите досущ като таран по стените на крепост, тя стисна по-здраво ръката на баща си, но дяволът продължаваше да стои непоклатимо като статуя, отказвайки да помръдне, принуждавайки ги да го заобиколят. Това беше, помисли си изплашено момичето, навярно само първата стъпка на презрение и публично унижение, на които щеше да я подлага през остатъка от живота й.
За щастие не разполагаше с много време да мисли за това, понеже я очакваше друго изпитание — брачният договор, който трябваше да бъде подписан, лежеше на масата пред нея, а от двете страни стояха пратениците на крал Хенри и крал Джеймс, чието присъствие трябваше да узакони процедурата.
Щом се приближиха до масата, баща й пусна ръката й и заяви с висок и ясен глас:
— Варваринът вече го подписа.