При тези му думи враждебните настроения се засилиха. Те сякаш разрязваха въздуха като невидими кинжали, прелитащи от шотландците към англичаните и обратно. Обзета от ужас, Дженифър се вгледа в дългия пергамент, където се съдържаха всички онези думи, които определяха зестрата й, обричащи я безвъзвратно на съвместен живот с мъжа, когото тя презираше, а по всяка вероятност и той й отвръщаше със същото. В края на листа се виждаше подписът на бившия й похитител, сега превърнал се в неин тъмничар.
На масата до пергамента имаше перо и мастилница. Дженифър се насили да вземе перото, но треперещата й ръка не се подчини. Пратеникът на крал Джеймс пристъпи напред и девойката го погледна безпомощно.
— Милейди — каза той с благ глас, показвайки на всички в залата, че лейди Дженифър Мерик е дълбоко уважавана от шотландския монарх, — нашият суверен, крал Джеймс, ми нареди да ви предам неговите поздравления и заяви, че цяла Шотландия ви е задължена за саможертвата, която правите в името на скъпата ни родина. Вие сте гордост не само за великия клан Мерик, но и за нашето отечество!
Дали думата „саможертва“ бе произнесена с по-различен тон, зачуди се Джени, но кралският пратеник вече бе взел перото и й го подаваше.
Сякаш отстрани, тя наблюдаваше как ръката й бавно се протяга за него, хваща го и след това подписва проклетия документ. Когато свърши и се изправи, гласът на Стефан Уестморланд вече отекваше в залата:
— Дами и господа! Вдигам тост за херцога на Клеймор и неговата нова невеста!
„Неговата нова невеста“… Думите отекнаха в замъгленото съзнание на Джени, изкарвайки я от унеса й, и тя се огледа стреснато наоколо.
— Мили Боже, не позволявай това да се случи с мен! — почти проплака тя, но вече беше твърде късно. Широко отворените й очи се вторачиха в големите дъбови порти, които тъкмо се бяха отворили, за да пропуснат свещеника, когото всички очакваха.
— Отец Бенедикт… — обяви гръмко баща й. Дъхът на девойката секна.
— …ни извести, че няма да може да дойде. Сърцето й спря да бие.
— Така че сватбата ще трябва да почака до утре.
„Благодаря ти, Господи!“
Дженифър се опита да отстъпи крачка назад от масата, но залата изведнъж започна да се върти около нея и тя не можеше да помръдне. Щеше да припадне, осъзна тя с ням ужас. А най-лошото бе, че най-близкият човек до нея беше не някой друг, а самият Ройс Уестморланд.
Внезапно леля Елинор нададе вик, виждайки пребледнялата и олюляваща се Джени. Тя се хвърли към нея, безцеремонно изблъсквайки с лакти хората около себе си, и само след миг младата жена се озова в обятията й. Суха като пергамент буза се допря до нейната и до болка познат глас промърмори в ухото й:
— Спокойно, спокойно, миличка! Поеми си дълбоко въздух и ще се почувстваш по-добре! Леля Елинор е тук и сега ще ти помогне да се качиш горе.
Светът постепенно започна да си идва на мястото. Дженифър чу как баща й обявява, че отец Бенедикт не се чувствал много добре, но при всички положения щял да се появи утре сутринта, за да извърши бракосъчетанието — жив или мъртъв.
Докато поемаха към изхода на залата, Джени хвърли един бърз поглед на годеника си, любопитна да види каква ли ще е реакцията му на това отлагане. Черният вълк обаче сякаш изобщо не забелязваше присъствието й. Той бе приковал студения си поглед в баща й, наблюдавайки го подозрително. Навън се бе разразила буря и в същия момент една светкавица раздра небето, последвана от тътена на гръмотевицата.
— Обаче — обяви лорд Мерик — празненството ще се проведе тази вечер, както бе планирано. От пратеника на крал Хенри разбрах, че повечето от вас биха искали да потеглят обратно за Англия още утре. Боя се, че ще трябва да останете още един ден, тъй като пътищата ни не са особено подходящи за дълги пътувания, когато се разрази буря.
Глъчката се усили неимоверно. Без да обръща внимание на погледите, вперени в нея, Дженифър мина през претъпканото помещение, хванала леля си под ръка, изкачи се по стълбите и най-накрая се върна в стаята си при уединението и спокойствието.
Когато тежката дъбова врата се затвори зад гърба им, тя се притисна в обятията на по-възрастната жена и зарида неудържимо.
— Няма страшно, няма страшно, миличка! — успокояваше я леля й, потупвайки я по гърба. — Сигурно си се притеснила, когато не съм пристигнала вчера, и си си помислила, че изобщо няма да дойда… Така е, нали?
Преглъщайки сълзите си, Дженифър кимна. Когато баща й предложи леля Елинор да отиде с нея в Англия, това й се стори като единствената светлинка на мрачния хоризонт, прострял се пред нея.
— Но ето че сега съм тук — продължаваше жената, хванала нежно с две ръце лицето на племенничката си, — тук съм и говорих с баща ти тази сутрин. Тук съм и отсега нататък всеки ден ще бъда неотлъчно до теб. Дори и да заминеш да живееш с онзи звяр, ние няма да му обръщаме никакво внимание и ще продължим да си живеем както преди. Нали помниш колко добре си изкарвахме, преди баща ти да ме прогони в Гленкарин. Не че го обвинявам, обаче ми беше ужасно тежко да съм далеч от близките си хора и да не мога да се виждам с тях, когато те имат нужда от мен…