Като че ли изведнъж осъзнавайки къде се намира и какво става с нея, Дженифър се размърда, отвори очи и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере какво се е случило.
— Къде сме? — попита тя. Гласът й беше прегракнал, понеже това бяха първите думи, които изричаше, откакто Ройс я бе спуснал с въжето по каменната стена. По същия начин бе звучал гласът й, когато я бе събудил да се любят повторно в онази безкрайна, изпълнена със страст нощ, която бяха прекарали заедно в „Хардин“.
Той стисна устни, опитвайки се да прогони спомена. Погледна надолу и видя лицето й, на което бе изписано учудване, заменило обичайната й надменност.
Младата жена не получи отговор и отново попита:
— Къде отиваме?
— Движим се на северозапад — отвърна й студено той, без да й дава никаква друга информация.
— Толкова ли те затруднява да ми кажеш накъде всъщност сме поели?
— Да — процеди през зъби лордът.
Тя бързо се разсъни, щом осъзна какво се бе случило с нея през изминалата нощ. Дъждовните капки я шибаха в лицето, докато погледът й обхождаше загърнатите в наметала мъже, прегърбили се над конете, движещи се под прикритието на дърветата. Стефан Уестморланд яздеше от дясната им страна, а Арик — от лявата. Леля Елинор седеше гордо изправена на седлото си и щом усети, че я наблюдава, й се усмихна окуражително. Изражението й недвусмислено показваше, че е радостна да отиде където и да е, само и само да не се налага да се връща в наследствения си замък в Гленкарин. Докато бяха на сала, възрастната жена бе прошепнала на Джени, че е успяла да убеди херцога да я вземе с тях, но тя не можа да узнае нищо повече от това. Всъщност дори превръзката на устата й бе махната едва когато бе заспала.
— Къде е Брена? — запита момичето. — Освободихте ли я?
Точно сега обаче, когато Дженифър изобщо не очакваше отговор, го получи.
— Че ние изобщо не сме я пленявали — заяви й Ройс.
— Копеле такова! — изсъска тя, след което изохка от изненада, когато ръката на Черния вълк се заби в диафрагмата й, изкарвайки въздуха й.
— Да не си посмяла — нареди й той — да ми говориш някога по този начин или с такива думи, разбра ли?
Навярно херцогът щеше да каже и още нещо, но млъкна, забелязал голямата каменна постройка, кацнала на билото на един хълм пред тях. Обръщайки се към Стефан, той извика:
— Това изглежда точно като мястото, което ни трябва! — Произнасяйки тези думи, рицарят заби шпори в хълбоците на коня си. Копитата на Зевс зачаткаха по земята, а останалите мъже го последваха. Изглежда, само леля Елинор не беше доволна, защото не спря да се оплаква, че седлото й било твърде неудобно.
Вълкът се спря пред постройката, която очевидно беше манастир, скочи от коня си и се обърна към брат си:
— Арик ще остане тук с нас. Оставете ни един резервен кон.
— Ами леля Елинор? Какво да правим, ако тя не издържи на темпото ни?
— Ако не издържи, ще трябва да потърсите някаква къщурка и да я оставите там.
— Ройс — каза Стефан, — не върши глупости. Хората на Мерик сигурно са по петите ни.
— Едва ли. Той ще изгуби по-голямата част от днешния ден, опитвайки се да убеди Хейстингс и Дугъл, че не е замесен в заговора. После ще трябва да се досети накъде сме се насочили, понеже дъждът и бурята ще заличат следите ни. Това ще му коства доста време. Ако пък греша, нашите хора там знаят какво да направят. Ти трябва да стигнеш колкото се може по-бързо до „Клеймор“ и да се погрижиш всичко да е готово за възможно нападение.
Кимайки неохотно, Стефан обърна коня си и потегли. Мъжете от отряда безмълвно го последваха.
— Заговор? — попита Дженифър учудено. — Какъв заговор?
— Каква хитра лъжкиня си само! — изгледа я с презрение Черният вълк. — Много добре знаеш за какво става дума. Ти също си била част от него. — Мъжът я хвана за ръката и я задърпа към вратата на постройката. — Макар че — продължи след малко — ми е трудно да си представя, че жена с толкова буйна кръв като теб би се посветила на живот в манастир, вместо да се омъжи за някого — за който и да е мъж, включително и за мен.