Том се обърна, готов всеки момент да побегне, дори направи крачка назад, но после реши да се върне обратно на мястото си. Хората говореха, че рицарите на Черния вълк се връщали в „Клеймор“, а и самият Черен вълк се готвел да отседне в замъка си. В подобен случай рицарят на коня можеше да бъде… сигурно беше…
С разтреперани от страх и вълнение ръце Том се опита да разтвори още малко храсталака, за да може да вижда по-добре. Припомни си всичко, което бе чувал за Вълка. Легендите разказваха, че яздел огромен жребец, черен като греха, и че бил толкова висок, че хората трябвало да вдигат глава към небето, за да видят лицето му. Конят на пътя определено беше черен, а ездачът му имаше дългите мускулести крака на извънредно висок мъж. Разказваше се още, припомни си момчето, че на лицето си, близо до устата, Вълкът имал белег във формата на буквата „С“. Той бил получил този белег от истински вълк, който успял да убие с голи ръце, когато бил на осем години и звярът изведнъж се нахвърлил върху него.
Развълнуван при мисълта за завистта, която щеше да предизвика у всички, ако пръв се осмели да погледне лицето на страшния рицар, Том направи пролуката си още по-голяма и се вторачи в смуглото лице на ездача. И — о, да! — точно над брадичката, близо до ъгълчето на устата му, имаше… белег! Във формата на „С“! Сърцето му заби бясно, но в следващия момент Том си спомни още нещо. Извръщайки поглед от Черния вълк, той се огледа за русия великан, наречен Арик — исполина, за когото се носеше мълва, че никога не се отделял от господаря си, пазейки го зорко ден и нощ, и който носел бойна брадва, чиято дръжка била дебела колкото дърво!
Неспособно да открие гиганта, момчето отново се загледа в прочутия ездач на величествения черен жребец. Зяпна от изненада и изумление. Черният вълк, най-свирепият воин в Англия — ако не и на света! — седеше на седлото на коня си и държеше в прегръдките си момиче. Нещо повече — държеше я в обятията си като бебе!
Погълнат от собствените си мисли, Ройс изобщо не долови тихото изшумоляване в храстите от дясната страна на пътя, когато някакво същество се втурна презглава по посока на селото. Вниманието му изцяло бе погълнато от непокорната жена-дете, която вече беше негова законна съпруга. И по-точно от целувката, с която възнамеряваше да я дари.
— Дженифър…
Тя отвори очи и се вгледа в неговите. Поклати глава и се опита да се отдръпне, но мъжът я държеше здраво.
— Не! — извика тя.
Хипнотизиращите му сиви очи не се откъсваха от нейните, докато устните му изричаха заповед, на която не можеше да откаже.
— Да.
В гърлото й се надигна гневен протест, но в следващия момент страстната му целувка го потуши. Устните й се разделиха и езикът му проникна в устата й. Целувката им беше дълга и томителна и й припомняше хубавите мигове, които бяха споделили в „Хардин“. Тя му отвърна с неподозирана и изненадваща за самата нея жар, казвайки си, че една целувка не означава почти нищо. Обаче, когато най-накрая отлепиха устните си, тя трепереше.
Вдигайки глава, Ройс се взря в унесените й сини очи и младата жена забеляза задоволството, изписано на лицето му.
— Питам се защо, при положение че ти си тази, която отстъпва, аз съм този, който се чувства завладян? — рече той.
Момичето изправи рамене.
— Това беше само малка схватка, в която отстъпих, ваша светлост. Истинската война тепърва ще започне.
Пътят към Клеймор се виеше в голяма дъга около горите. По него нямаше да пристигнат много бързо, но поне изключваше необходимостта да се промъкват между гъстите дървета. Ако беше сам, Ройс щеше да поеме по прекия път, но жената в ръцете му правеше това невъзможно. Нетърпелив да зърне час по-скоро своя замък, той искаше и Дженифър да сподели радостта му. Прииска му са да й каже нещо, което да намали неприязънта между двамата — ето защо херцогът сметна, че би било подходящо да отговори на въпроса й какво се е случило с мъжете, придружили ги до манастира. Той се обърна към нея и й заяви:
— В случай че още си любопитна, петдесетте мъже, които дойдоха с нас до абатството, потеглиха оттам на отряди по петима. Всяка група пое по различен маршрут, така че да затрудним евентуалните преследвачи от „Мерик“… Те също ще трябва да се разделят на по-малки групи, ако искат да тръгнат по следите на всеки от нас. Искаш ли да ти кажа и останалото?
Дженифър поклати глава.
— Останалото го знам. След като са си избрали подходящи места за засада, твоите хора са се скрили между скалите и дърветата като змии, чакайки отряда на баща ми да мине оттам, за да го нападнат в гръб.