— Твоята е по-хубавата от двете — отвърна хладно спътникът му. — И няма да опиташ нищо, докато Ройс не реши какво ще прави с тях.
Почти задушавайки се от страх, Джени се молеше отчаяно на Господ да изпрати смърт на двамата ездачи, но той, изглежда, не чуваше молитвите й, защото конете продължаваха неумолимо да се движат напред. В съзнанието й непрестанно се въртяха всички чудовищни истории за Черния вълк — Той не взима пленници, освен ако няма намерение да ги измъчва. Той се смее, когато жертвите му пищят от болка. Той пие тяхната кръв…
Джени пак започна да се моли, но не за бягство, а за бърза смърт, така че да не позори фамилното име. Тя си припомни как баща й говореше на доведените й братя, когато бяха малки: „Ако божията воля е да умрете в ръцете на враговете си, тогава го направете храбро! Умрете, биейки се до последен дъх, като истински воини. Като достойни представители на рода Мерик. Умрете, докато се сражавате…“
Тези думи продължиха да отекват в съзнанието й с часове, докато конете не забавиха ход и не се чу глъчката от събрани на едно място множество хора. Дженифър изведнъж почувства как страхът й се заменя от ярост — та тя беше прекалено млада, за да умре, това просто не беше справедливо! Брена също щеше да умре и това бе изцяло по нейна вина. Трябваше да се изправи пред Господ с този грях на съвестта си. И всичко това само защото онзи кръвопиец бродеше из околността, изяждайки всичко, изпречило се на пътя му.
Сърцето й заби по-силно, когато конете най-сетне спряха. Навсякъде около нея се чуваше подрънкване на метал в метал, докато мъжете се движеха наоколо в своите доспехи, и тя чу как някакви хора — очевидно пленници като нея и Брена — молят сърцераздирателно:
— Имай милост, Вълк! Имай милост…
Изведнъж усети как я вдигат от седлото, но все още не виждаше нищо, тъй като пелерината продължаваше да е омотана около главата й.
— Ройс! — извика нейният похитител. — Ела да видиш какво сме ти донесли!
Братът на Вълка я метна на рамото си и я понесе напред. В този момент тя чу как сестра й я вика.
— Бъди храбра, Брена! — изкрещя Дженифър, но викът й бе заглушен от пелерината и тя знаеше, че сестра й не може да я чуе.
В следващия момент грубо я свалиха на земята и я бутнаха напред. Краката й се бяха схванали и тя залитна, удряйки коленете си в земята. „Умри като Мерик! Умри храбро! Умри в бой!“ — продължаваше да отеква в съзнанието й. Тогава за пръв път тя чу гласа на Вълка — и Дженифър веднага го разпозна. Той беше дрезгав и огнен, като че ли бе излязъл направо от недрата на ада.
— Какво е това? Нещо, което да изям, надявам се.
„Разправят, че изяжда онези, които убива…“ — припомни си тя думите на малкия Томас. Въжето около ръцете й изведнъж се разхлаби, тя се изправи на крака и се помъчи да махне пелерината от главата си. Когато най-накрая успя, Джени замахна с всички сили и нанесе удар по тъмната фигура на гиганта пред нея, уцелвайки го в челюстта.
Брена припадна.
— Чудовище! — изкрещя Дженифър. — Варварин! — И щеше да го удари втори път, но юмрукът й беше уловен във въздуха. — Дявол! — не се спря тя, започна да се извива бясно и успя да го ритне по крака. — Изчадие на Сатаната! Похитител на невинни…
— Какво, по дяв… — изръмжа Ройс Уестморланд, протегна ръце, сграбчи нападателката си за талията и я вдигна във въздуха. Това се оказа грешка. Тя неистово зарита с крака и в следващия миг ботушът й се заби директно в слабините му. Ударът едва не го накара да се превие от болка.
— Малка кучка! — прогърмя гласът му и той я пусна, но само за да я сграбчи след секунда за косата, придърпвайки главата й назад. — Не мърдай! — изръмжа.
Сякаш и самата природа му се подчиняваше — затворниците изведнъж млъкнаха, дрънченето на металните доспехи секна и някаква ужасна, неземна тишина се възцари наоколо. Джени стисна очи и се приготви за удара на могъщия юмрук, който вероятно щеше да я убие.
Но той така и не се появи.
Обзета от страх и болезнено любопитство, тя бавно отвори очи и тогава за пръв път видя лицето му. Демоничният звяр, който се извисяваше пред нея, почти я накара да изкрещи от ужас. Беше страшно едър. Огромен. Косата му бе черна, а наметалото в същия цвят се стелеше по гърба му, развявайки се призрачно на вятъра, като че ли имаше свой собствен живот. Сиянието от огньовете танцуваше по смуглото му изпито лице с ястребови черти, хвърляйки такива сенки, че го правеше да изглежда направо сатанинско. Раменете му бяха масивни и широки, гръдният му кош наподобяваше крепост, а ръцете му бяха мускулести. На Джени й бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че той беше виновен за всяко злодеяние, в което го обвиняваха.