Той се засмя, развеселен от хрумването й:
— Колко жалко, че не се сетих за това!
Тя мълчеше. Макар и да се правеше на сърдита обаче, Ройс можеше да почувства любопитството, което я изгаряше. Херцогът реши да го задоволи и продължи с обясненията, докато се приближаваха към последния завой на пътя.
— Допреди няколко часа хората ми яздеха на около петнайсетина километра зад нас, разпръснати в радиус от седем-осем километра във всички посоки. През последните няколко часа обаче постепенно стесняваха строя си, като вече трябва да са се прегрупирали в плътно ядро, движещо се точно зад нас. — Без да е язвителен, той продължи: — Яздеха отзад, очаквайки да бъдат нападнати в гръб от хората на баща ти.
— Което — остро каза Дженифър — нямаше да е необходимо, ако не бях отвлечена от абатството и докарана при теб, за да…
— Стига! — Черният вълк вече започваше да се дразни от несекващата й враждебност. — Изобщо не съм се отнасял лошо с теб!
— Не си се отнасял лошо с мен?! — Не можеше да повярва на ушите си. — Значи според теб е върховна проява на галантност да накараш една беззащитна девица да влезе в леглото ти, като по този начин унищожиш репутацията и честта й, както и шансовете й да се омъжи за човек по свой собствен избор?
Ройс понечи да възрази, но премълча, ядосан, защото вече му беше дотегнало да оправдава постъпките си. От гледната точка на Дженифър той бе действал абсолютно непочтено, докато според него отношението му към пленничката му беше кавалерско.
Съвсем скоро обаче всички неприятни мисли излетяха от главата му, защото отминаха и последния завой на пътя. Въодушевен, Ройс така рязко пришпори Зевс, че Дженифър за малко да изхвръкне от седлото. Възстановявайки равновесието си, тя го изгледа мрачно, но съпругът й се взираше право напред, зареял поглед в далечината, а на устните му играеше лека усмивка. Той насочи главата й в посоката, в която гледаше, и й каза с нехарактерен за него глас:
— Виж!
Озадачена, тя го послуша и в следващия момент очите й се разшириха при вида на невероятната красота, която се разкриваше пред нея. Окъпана от златистото есенно великолепие, отпред се простираше широка долина, осеяна с къщички със сламени покриви и грижливо поддържани полета. Кацнало в подножието на близките хълмове, се виждаше живописно селце, а още по-високо се издигаше огромен замък. От върховете на високите му кули се развяваха знамена, а стъклописите на прозорците му блещукаха на слънцето като миниатюрни скъпоценни камъни. Висока стена с дванайсет кръгли кули опасваше замъка от всички страни.
Щом се приближиха, стражите по стената вдигнаха бойните си тръби и нададоха двоен зов, а след минута бе спуснат и подемният мост. Облечени в ливреи ездачи препуснаха по него — шлемовете им отразяваха слънчевата светлина. В ръцете си носеха дълги копия, на чиито върхове се развяваха дълги тънки знамена. Дженифър забеляза как всички селяни изоставят полската работа и се втурват към пътя, заставайки от двете му страни. Очевидно благородният господар на тези земи ги очакваше и бе подготвил предварително това щедро посрещане.
— Е — попита я Ройс, — какво мислиш?
Очите й блестяха от възхищение, когато се обърна към него:
— Това е прекрасно място! Нищо, което съм виждала досега, не може да се мери с него!
— Как ти се струва в сравнение с твоето кралство на мечтите? — попита я съпругът й с усмивка и тя можеше да каже, че изглежда изключително доволен от обстоятелството, че е оценила великолепието на замъка и красотата на заобикалящия го пейзаж.
Усмивката му изглеждаше неустоима и тя бързо обърна глава към замъка. Изведнъж до ушите й стигна далечният тропот на конски копита. Това вероятно бяха хората на Ройс, които най-накрая бяха съкратили дистанцията между себе си и господаря си. За пръв път от дни насам Дженифър се почувства неудобно от външния си вид. Все още бе с булчинската си рокля, която носеше в нощта, когато Ройс я отвлече от спалнята й. Сега обаче дрехата беше мръсна и измачкана, а от спускането по стената на „Мерик“ и ездата между дърветата бе скъсана тук-там. Слънцето и дъждът също бяха оказали въздействието си върху нея, превръщайки я в дрипа.
А ето че сега очевидно щяха да отседнат в замъка на някой влиятелен благородник… Тя си каза, че изобщо не я интересува какво ще си помислят англичаните за нея, но вътрешно примираше от ужас при мисълта да се посрами пред тях. Опита се да се поуспокои, напомняйки си, че поне бе успяла да измие косата си в ледените води на поточето.
Тя завъртя глава към херцога и загрижено попита:
— Кой е господарят тук? Кой притежава това място?