Когато взорът му най-накрая се отмести от замъка, който навярно го омайваше също както бе омаял и нея, херцогът погледна към съпругата си и със закачлив пламък в очите заяви:
— Аз.
— Ти ли? — възкликна тя. — Но нали ми каза, че трябва да пътуваме три дни, докато стигнем до Клеймор…
— Пътищата се оказаха по-сухи, отколкото предполагах.
Ужасена от мисълта, че неговите поданици ще я видят в този вид, тя вдигна ръка и прокара пръсти през невчесаната си коса.
Усилията й не останаха незабелязани от Ройс, който учтиво забави хода на жребеца си, за да може тя да пооправи косата си. Той я гледаше в захлас, учуден от грижите за външния й вид — та тя изглеждаше божествено с разпилените си коси, бялата като сметана кожа и ярките сини очи, изпълнени с жизненост и блясък от няколкото дни, прекарани на открито сред природата. Всъщност, реши категорично той, първият му официален акт като неин съпруг щеше да бъде да й забрани да крие великолепните си червено-златисти къдрици под каквито и да е покривала или качулки. Най-много му харесваше така, с коси, разпилени по раменете й като огнен водопад…
— Трябваше да ме предупредиш! — ядосваше се съпругата му, докато се въртеше на седлото, опитвайки се да изглади безбройните гънки на измачканата си рокля. Тя погледна случайно напред и сърцето й замря от ужас. Облечените в ливреи ездачи се носеха в тръс към тях, а скупчените покрай пътя хора се взираха в нея и спътника й с нескрито любопитство.
— Нямах никаква представа, че това е твоят замък — каза нервно младата жена. — Ти го гледаше така, все едно го виждаш за пръв път!
— Наистина го виждам за пръв път от осем години насам. Пък и тогава той изобщо не изглеждаше така. Бях извикал архитекти и заедно с тях обсъждахме плановете ми за дома, в който исках да живея, след като приключа с битките. Отдавна исках да се върна и да го разгледам, но Хенри все ме пращаше по разни други места и задачи… Обаче така стана по-добре. По този начин натрупах достатъчно голямо състояние, за да не се налага синовете ми да изкарват жълтици със собствените си мускули, проливайки кръвта си, както трябваше да правя аз.
Дженифър учудено го изгледа.
— Не каза ли току-що, че си приключил с битките?
Отвърна й с ироничен блясък в очите:
— Ако бях нападнал „Мерик“, това щеше да бъде последната ми битка. Както излиза, последната крепостна стена, която съм щурмувал, беше онази, по която те спуснах.
Любопитството на Дженифър се бе пробудило и за миг й хрумна нелепата мисъл, че Черният вълк може да е взел това решение заради нея.
— Кога реши да се откажеш от сраженията? — попита го тя.
— Преди четири месеца — заяви той. — Ако отново ми се наложи да встъпя в битка, това ще е само за да опазя нещо, което притежавам. — Той замълча, взирайки се в замъка, който се издигаше пред тях. — Знаеш ли какво очаквам с най-голямо нетърпение в новия си живот — като изключим мекото легло, в което да спя през нощта?
— Не — отговори Джени, докато изучаваше мъжествения му профил, мислейки си колко малко всъщност го познава. — Какво?
— Храната — отвърна просто той. — Добрата храна. Не — не просто добрата, а отличната храна, и то сервирана три пъти на ден. Изтънчените френски ястия, пикантните испански храни и стабилната английска кухня. Искам да е приготвена идеално, сервирана в чинии, без да е сурова или прегоряла. А след това — десерт! Сладкиши, пасти и всякакви други сладости! — Той й хвърли поглед, изпълнен със самоирония, и каза: — Знаеш ли, в нощта преди да започне някоя битка, повечето мъже си мислят за семействата и домовете си. Аз обаче си мисля за нещо съвсем различно.
— И кое е то?
— Храната.
Дженифър не можеше да се сдържа повече и избухна в смях от това признание на мъжа, когото шотландците наричаха „сина на Сатаната“. Той също й се усмихна, но в следващата секунда отново насочи погледа си към замъка в далечината.
— За последен път бях тук — обясни й той — преди осем години, когато обсъждах плановете си с архитектите. Крепостта бе подложена на тежка обсада за шест дълги месеца, в резултат на която външните стени се бяха превърнали в развалини. Самият замък също беше доста разрушен, а тези красиви хълмове бяха опожарени.
— Кой е обсаждал замъка? — попита тя.
— Аз.
Дженифър бе готова да отговори саркастично, но не й се искаше да разваля хубавия разговор, който водеха. Затова само каза:
— Малко странно ми се струва, че шотландците и англичаните постоянно се карат, при положение че нямаме нищо общо в начина си на мислене.
— Така ли? И защо смяташ така?
— Ами, според мен обичаят ви да щурмувате и разрушавате собствените си замъци, както правите от векове, е доста особен, не мислиш ли? Защо правите това, вместо да се биете с шотландците и другите си врагове и да разрушавате техните замъци?