Огромният вътрешен двор на замъка бе претъпкан от хората, които живееха зад стените му — истинска армия от коняри, перачки, дърводелци, кухненски помощници, стрелци, ковачи, крепостни селяни, лакеи и стражи. Тези с по-висок ранг — управители, чиновници, сенешали, икономи и други — се бяха подредили на стъпалата, водещи към залата. Докато се оглеждаше, Ройс не пропусна да забележи студената враждебност на всички, вперили погледи в съпругата му. Този път обаче херцогът не искаше да оставя нещата на произвола на съдбата. За да може всеки човек в претъпкания двор да си създаде правилна представа за отношенията между Дженифър и него, той се обърна към капитана на стражата и кимна към конюшните. Едва когато и последният от рицарите му беше слязъл от коня си, Ройс скочи на земята. Обръщайки се, херцогът протегна ръце и помогна на съпругата си да слезе от коня, забелязвайки, че докато правеше това, чертите на красивото й лице се бяха изопнали и тя гледаше да избегне погледите на стълпилото се в двора множество. Младата жена нито се опита да пооправи косата си, нито да приглади роклята си, и сърцето му се сви от жалост, понеже тя очевидно бе решила, че вече няма никакво значение как изглежда.
Без да обръща внимание на неприятния ропот на скупчените зяпачи, Ройс хвана съпругата си за ръката и я поведе към голямото стълбище. Щом стигнаха до първото стъпало, Дженифър понечи да тръгне нагоре, но херцогът я спря, след което се обърна към тълпата.
Жена му му хвърли отчаян поглед, но Вълкът не забеляза това. Той бе застанал абсолютно неподвижно, а на лицето му бе изписано сурово и неумолимо изражение, докато студеният му взор обхождаше скупчените хора. Макар и вцепенена от струпалите й се напоследък злочестини, Дженифър усети, че от съпруга й се излъчва невероятна сила — сила, която извираше от него и достигаше до всеки в двора. Изведнъж тълпата утихна като по магия, а всички очи се насочиха към господаря на тези земи, по-известен като Черния вълк. Едва тогава Ройс заговори. Дълбокият му глас прокънтя в неестествената тишина, възцарила се във вътрешния двор на замъка, стаил в себе си първичната мощ и тътена на гръмотевична буря.
— Вижте вашата нова господарка, моята жена — изрече тържествено той, — и запомнете, че когато тя ви заповяда нещо, все едно съм ви го заповядал аз. Каквато услуга направите на нея, все едно сте я направили на мен. Колкото верни или неверни сте към нея, толкова верни или неверни сте към мен.
Суровият му поглед ги прониза, след което той се обърна към Дженифър и й подаде ръката си.
Сълзи на благодарност и изумление проблеснаха в сините й очи, когато взорът й срещна неговия, и тя бавно, почти с благоговение постави нежната си ръка в дланта му.
Зад тях главният оръжейник на замъка плесна бавно с ръце. Към него се присъедини ковачът, а после и дузина крепостни селяни направиха същото. По времето, когато Ройс и съпругата му вече бяха стигнали до средата на широкото стълбище, завършващо пред вратите на голямата зала, където ги очакваха Стефан и отец Грегъри, вътрешният двор бе огласен от ръкопляскане. То обаче далеч не беше спонтанното ръкопляскане, а по-скоро напомняше ритмичния отклик на омагьосана публика, попаднала под въздействието на сила, на която не можеш да се противопоставиш.
Стефан Уестморланд беше първият, който проговори, след като двамата съпрузи влязоха в огромната, наподобяваща пещера зала. Потупвайки Ройс по рамото, той изрече с шеговит тон:
— Как бих искал и аз да мога да се оправям с тълпата така, скъпи братко! — После добави: — Можеш ли да ни отделиш няколко минути? Трябва да обсъдим нещо.
Херцогът се обърна към Джени и й се извини, че ще я остави за минутка. Двамата мъже се запътиха към огнището, където сър Годфри, сър Юстас и сър Лайънъл вече ги очакваха. Очевидно всички те бяха пристигнали в „Клеймор“ заедно със Стефан Уестморланд.
В съзнанието на младата жена продължаваше да отеква речта на Ройс и тя отдели поглед от широките му рамене, оглеждайки се наоколо. Помещението, в което се намираха, наистина беше огромно, с извисяващ се таван от масивни греди и излъскан каменен под. Огнището бе толкова голямо, че в него с лекота би влязъл изправен мъж. Широкият комин, който започваше от него, бе украсен с барелефи, а по стените висяха големи гоблени, на които бяха изрисувани бойни и ловни сцени. В далечния край на залата, точно срещу тази част, в която се намираше тя, бе разположена безкрайна маса, зад която се виждаше огромен кухненски бюфет, на който бяха наредени лъскави бокали, подноси и купи от злато и сребро, а голяма част от тях бяха инкрустирани със скъпоценни камъни. Независимо от обстоятелството, че само няколко факли бяха запалени по стените, помещението изобщо не беше тъмно и потискащо като голямата зала в „Мерик“. Причината за това, както съвсем скоро установи Дженифър, се състоеше в наличието на огромен кръгъл прозорец с изрисувани стъкла, разположен високо в стената, близо до големия комин.