Погълната от красивата му изработка, тя заразглежда стъклописа, когато силен радостен вик, идващ някъде отгоре, изведнъж огласи помещението:
— Дженифър! Горкото ми дете! Толкова се радвам да те видя!
Момичето рязко се обърна по посока на гласа, но не можа да види никого. Това без съмнение беше леля Елинор! Навярно се намираше на балкона, опасващ залата от вътрешната й страна. Гласът й прокънтя отново, този път от друго място:
— Толкова се тревожех за теб, детето ми, че не можех да се храня и да спя. Не че мислех за тези неща, след като се друсах и подскачах на най-неудобния кон, на който някога съм се качвала!
Сега гласът й се чуваше от другия край на балкона, там, където започваха стълбите към залата. Младата жена насочи поглед в тази посока.
— А и времето беше направо отвратително! — продължаваше лелята. — Точно когато си мислех, че дъждът най-накрая ще ме удави, се показа слънцето и ме изпържи жива! Главата ме цепеше ужасно, костите ме боляха нетърпимо и сигурно щях да си умра като куче, ако сър Стефан не се беше съгласил да спрем за малко, за да мога да си събера билки за лековита отвара.
Леля Елинор най-накрая слезе по стълбите. Тя не спря да дърдори, докато се приближаваше към момичето.
— Което беше за добро, понеже щом го убедих да си пийне от тайната ми отвара — отначало се дърпаше, ама накрая склони — вече изобщо не подсмърчаше толкова. — Тя погледна към Стефан Уестморланд, който тъкмо надигаше халба с бира. — Вече не подсмърчаш толкова, нали, моето момче?
— Не, госпожо — отвърна покорно, след което отпи от питието си, отбягвайки подигравателния поглед на Ройс.
— Но всъщност пътуването не беше толкова противно. Особено след като ми разрешиха да яздя сама, а не както когато напускахме „Мерик“ — на един кон с този тип — тя хвърли укорителен поглед към Арик, който тъкмо ставаше и отиваше към огнището.
При тези думи повечето рицари се обърнаха към нея, а Дженифър се хвърли в прегръдките на леля си, опитвайки се да я предпази от навлизането в опасната територия, позната като Арик и неговата бойна брадва.
— Този едричък младеж пристигна тук двайсетина минути преди вас и не отговори на нито един от въпросите ми какво става с теб… Ала аз не мисля, че е толкова кисел на целия свят от злоба. Според мен се държи така само защото има сериозни проблеми със…
Двете се прегърнаха силно, но лелята не можеше да спре.
— …стомаха! — извика победоносно тя.
Секундата тишина, която последва, бе взривена в следващия миг от силния смях на сър Годфри, който изведнъж секна при ледения поглед, който му хвърли исполинът. За ужас на момичето тя също се разсмя, но не можеше да направи нищо, за да се спре.
— О, лельо Елинор! — извика, заравяйки лице в гърдите на възрастната жена, опитвайки се да потисне кикота си.
— Малкото ми гълъбче! — милваше я възрастната жена. — Стомашните проблеми не са нещо, за което да се смееш на хората — каза, след което се обърна към великана. — Погледнете се само, млади човече! Вкиснатата ви физиономия говори недвусмислено за едно — че имате незабавна нужда от очистително! Само да изпиете една от моите лековити отвари, усмивката и радостта веднага ще се върнат на лицето ви!
Хванала леля си за ръка, Дженифър се обърна към смаяните рицари и рече на съпруга си:
— Ваша светлост, с леля ми имаме да си кажем много неща, пък и се нуждая от почивка. Бихте ли ни извинили, ако се оттеглим в… — Изведнъж й хрумна, че дискусията къде ще спи едва ли е най-уместното нещо в момента, и побърза да довърши: — Ъ-ъ-ъ… в стаята на леля ми?
Ройс я погледна, в ръката си държеше халба бира.
— Разбира се, Дженифър — каза й той. — Обаче нека някоя от прислужниците те заведе до твоята стая, която, сигурен съм, ще ти се стори много по-удобна. Довечера ще има празненство, така че кажи на прислугата да ти приготви всичко, което ти е необходимо, за да е на твое разположение, когато се събудиш.
— Д-да, добре, благодаря ви — отвърна тихичко младата жена и заедно с леля си се запъти към стълбището. Всички на масата бяха утихнали, любопитни да чуят дали леля Елинор няма да направи още някое скандално изказване. И тя, естествено, не ги разочарова.