— Ами след това? — продължаваше Стефан.
— След това той ще разбере колко е безсмислено да се опитва да ме напада, при положение че силите ми превъзхождат неколкократно неговите…
— Ами ако не разбере? — не се отказваше по-младият рицар. — Ако настоява да се биете само двамата, какво ще направиш тогава?
— Какво да направя? — Ройс започваше да се дразни. — Да заколя своя тъст? Да поканя дъщеря му да гледа? Или да й кажа да стои горе, докато измием кръвта му от пода, където някой ден ще си играят децата ни?
Ред беше на Стефан да се ядоса:
— Изобщо не ми отговори на въпроса.
— Ще отида да спя — тросна му се херцогът. — Ще се видя за малко с иконома, след което ще поспя няколко часа.
Час по-късно, вече видял се с Албърт Пришам и оставил нареждания на прислугата да му приготвят вана и чисти дрехи, Ройс влезе в стаята си и се изтегна по гръб на огромното легло. Докато се взираше в тъмносиния балдахин над главата си, той си мислеше за Дженифър, която се намираше в съседната стая. Един от слугите му беше казал, че съпругата му е влязла в стаята си едва преди няколко минути. Тя бе поискала да я събудят след три часа, да й приготвят гореща вана и да й предоставят подходящо за вечерта облекло.
Споменът за това как изглежда Дженифър по време на сън, с коси, разпилени по възглавниците, и копринената й кожа, неприкрита от завивките, накараха тялото му да потръпне от внезапно желание. Ройс затвори очи. По-разумно беше да изчака да мине празненството. Вероятно щеше да му се наложи да я убеждава доста дълго да изпълни тази част от брачните клетви, а в момента изобщо не беше в настроение за подобни дебати.
Вечерта, когато под въздействието на виното и музиката, той ще я отведе в леглото си. Независимо дали й се иска или не обаче, херцогът твърдо бе решил да се люби с нея тази нощ, както и всяка друга отсега нататък, когато му се прииска. Ако тя не му се отдадеше доброволно, той пак щеше да получи своето, само че насила. Последното нещо, което си представи, преди сънят да го победи, беше това как жена му показва разперените си пръсти и му казва: „Четирийсет значи толкова и толкова и…“
Деветнайсета глава
Джени излезе от голямата дървена вана, загърна се в мекия светлосин халат, който прислужницата й подаде, след което дръпна завесите на нишата, където бе поставена ваната. Халатът, макар и изключително фин, несъмнено беше принадлежал на някой доста по-висок от нея човек. Важното обаче беше, че е чист, мек и топъл, и тя се чувстваше прекрасно в него след дните, които бе прекарала в мръсната си рокля. Седна на леглото си и започна да суши косата си пред камината, където огънят весело пращеше, разпращайки приятна топлина из стаята.
Прислужничката се приближи до нея и започна внимателно да сресва къдриците й с голяма дървена четка. Досега нито една слугиня не беше проявила враждебно отношение към нея, което навярно се дължеше на предупредителната реч, която бе изнесъл съпругът й във вътрешния двор на замъка.
Споменът за случилото се тогава представляваше голяма загадка за Дженифър. Въпреки всичко Ройс бе обявил публично, че я дарява със своята собствена власт. Беше я издигнал до равна нему, което изглеждаше малко странно, особено пък за мъж като него. Изглежда беше постъпил така от състрадание към нея, но Джени не можеше да си спомни той някога да е направил нещо, в което да няма скрит мотив. Да си мисли, че е сторил това от доброта, беше абсолютна глупост — тя бе станала свидетел на жестокостта, на която бе способен Черният вълк: да убиеш дете само защото е хвърлило буца кал, беше не просто жестоко — то беше варварско! От друга страна, напълно възможно беше той да не е искал детето да умре; навярно просто бе реагирал по-бавно от нея.
Въздъхвайки тежко, тя се отказа от опитите си да проумее мотивите за постъпката на съпруга си. Насочи вниманието си към прислужницата, чието име беше Агнес. В „Мерик“ господарките и камериерките често си разменяха най-различни клюки, споделяха си разни неща или просто си бъбреха. Е, малко пресилено беше да смята, че клейморските слугини ще се смеят и ще клюкарстват заедно с нея, но Джени беше убедена, че могат поне да проведат някакъв нормален разговор.
— Агнес — започна тя, — това ли е роклята, която ще нося довечера?
— Да, милейди.
— Тя е принадлежала на някой друг преди, нали?
— Да, милейди.
През последните два часа това бяха единствените думи, които чу от устата на двете камериерки.
— И на кого е принадлежала преди? — не се отказваше тя.
— На дъщерята на бившия собственик на замъка, милейди. — Изведнъж на вратата се потропа и двете жени обърнаха очи натам. Влязоха трима крепостни селяни, които стовариха няколко тежки сандъка на пода.