— Не ме докосвай! — предупреди го тя изведнъж. — Ще…
— Не ме заплашвай, Дженифър! — прекъсна я спокойно той. — Правиш грешка, за която горчиво ще съжаляваш. Ще те докосвам когато и където си искам.
— Добре. След като разруши всяко удоволствие, което можех да изпитам в предстоящата вечер — изрече студено тя, — може ли поне да се облека на спокойствие?
Думите й изобщо не го засегнаха, но той смекчи тона си:
— Нямах никакво намерение да дойда тук, съобщавайки ти неща, които да те накарат да се притесниш от нощта, ала сметнах, че ще е проява на любезност от моя страна да ти кажа как ще се развият събитията, вместо да те оставя да гадаеш. Има толкова много неща, които трябва да си изясним, но те могат да почакат. Както и да е, мисля, че е крайно време да отговоря на първия ти въпрос… Ето истинската причина да дойда тук…
Тя не обърна внимание на едва забележимото движение на ръката му и продължи да го наблюдава втренчено в лицето, чудейки се дали няма да се опита да я целуне. След дълга пауза Ройс каза:
— Дай ми ръката си, Дженифър.
— Ръката ми? — повтори безизразно, неохотно отделяйки длан от деколтето си и протягайки я неуверено към него. Той обгърна пръстите й с лявата си ръка и едва тогава момичето забеляза великолепния пръстен, лежащ в инкрустирана със скъпоценни камъни кутийка. Масивната златна халка бе отрупана с най-красивите изумруди, които беше виждала някога, и те блещукаха на светлината от камината, хвърляйки огнени отблясъци, докато Ройс поставяше внимателно пръстена на ръката й.
Сърцето на младата жена заби лудешки. Съпругът й рече:
— Нищо не сме направили в обичайния ред. Консумирахме брака си преди венчавката, а ето че сега ти дарявам брачната халка, след като сме се врекли един на друг.
Дженифър се взираше като хипнотизирана в бездънните сребристи очи, докато дрезгавият му глас я омагьосваше още повече.
— И въпреки че нищо около нашата сватба не може да се нарече нормално, искам да те помоля за една услуга…
— Каква… услуга? — попита тя шепнешком.
— Само за тази вечер — рече Ройс, докосвайки брадичката й с върховете на пръстите си. — Дали ще можем да се държим като нормални младоженци на нормално сватбено тържество?
Дженифър си мислеше, че празненството довечера се организира по случай завръщането на Черния вълк у дома и скорошната му победа над нейните хора, а не толкова заради сватбата им. Той видя колебанието, изписало се на лицето й, и устните му се изкривиха в иронична усмивка:
— Тъй като очевидно това не е достатъчно, за да смекча сърцето ти, ти предлагам една сделка…
— Каква сделка? — попита момичето.
— В замяна на това, което ще сториш за мен тази вечер, ще ти дам една нощ, която ще прекараш така, както ти искаш. Когато пожелаеш — уточни, но тя още се колебаеше. Ройс забеляза това и рече: — За щастие никога не съм срещал противник като теб на бойното поле. Боя се, че ако бе станало така, щях да претърпя поражение.
Преди жена му да може да се опомни от въздействието, което думите му й оказаха, той продължи:
— Не искам тази услуга само за себе си, миличка. Не мислиш ли, че след всичко онова, което се случи с нас напоследък, не заслужаваме една специална вечер, която да запомним за цял живот? Все пак това е сватбеното ни тържество!
Гърлото на Дженифър се стегна и въпреки че не беше забравила всички мъки, които й беше причинил, тя си спомни за речта му в нейна защита, която бе произнесъл пред хората си. Нещо повече — възможността да се престорят за няколко часа, че са щастливи младоженци, й изглеждаше не само безобидна, но и неустоимо привлекателна. Тя кимна и рече:
— Както пожелаеш.
Ройс се усмихна, загледан в омагьосващите й очи, след което се изправи.
— Почакай — извика Дженифър. — Забрави това — каза, подавайки му инкрустираната със скъпоценности кутийка.
— Твоя е — отвърна съпругът й. — Заедно с другите две неща, които са вътре. Хайде, отвори я!
С треперещи пръсти момичето отвори кутийката и ахна. Вътре имаше прекрасен златен пръстен с голям рубин и тясна розова панделка, която контрастираше със своята простота на фона на обсипаната с перли и сапфири кутийка.
— Панделка? — попита учудено Дженифър.
— Двата пръстена и панделката принадлежаха на майка ми. Това е всичко, което остана от мястото, където израснахме двамата със Стефан, след като бе разрушено по време на обсада. — При тези думи той се обърна и се отправи към вратата. На прага обаче се спря и й каза: — Ще те чакам долу.
Когато се озова в коридора, херцогът се замисли. Всъщност беше доста изненадан от нещата, които й каза. Все пак тази жена го беше изиграла на два пъти в замъка „Хардин“, след което беше заговорничила с баща си да го лиши както от съпруга, така и от наследници. Обаче имаше едно неоспоримо обстоятелство в нейна защита, и колкото и да се опитваше да го игнорира, то я оправдаваше напълно: