Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството
Пролог
Забравената земя
Аз ли съм последният от сто и четирийсетте Пазители? Зловещата мисъл не преставаше да дълбае ума на Дакал.
Преди осем седмици нашествениците прегазиха страната му с брутална скорост и жестокост. Кавалерията и пехотата се спуснаха от хълмовете и заляха долините, сравниха селцата със земята и избиха всеки, който се изпречи на пътя им.
Заедно с армията дойдоха и елитни бойни отряди. Единствената им мисия бе да открият свещения Теуранг и да го отнесат на краля си. Пазителите предвидиха това — едничката им задача бе да пазят реликвата, затова я преместиха от мястото за поклонение и я скриха.
Дакал дръпна леко юздите на коня, отклони се от пътеката, мина през една пролука в дърветата и спря насред малка сенчеста поляна. Слезе от седлото и остави коня да потопи муцуна в близкото поточе и да се напие. Дакал застана зад него и провери здравината на няколкото кожени ремъка, които крепяха един сандък към седлото. Товарът бе в безопасност.
Сандъкът бе истинско чудо. Бе скован толкова здраво, че издържаше падане от високо върху скала, както и многобройни удари, без да се пропука никъде. По него имаше множество скрити ключалки, които така бяха замислени и направени, че бе почти невъзможно незапознат човек да ги отвори.
От десетимата Пазители в групата на Дакал, никой нямаше познанията и уменията да отвори този единствен по рода си сандък и никой не знаеше дали съдържанието му е истинско или е примамка. Тази чест, а може би и проклятие, принадлежеше единствено на Дакал. Никой не му каза как и защо го бяха избрали. Ала само на него разкриха, че в сандъка се намира свещеният Теуранг. Скоро, с помощта на съдбата, щеше да намери удобно скривалище за него.
През последните девет седмици той само бягаше, след като едва успя да се измъкне от столицата с групата си, часове преди да нахлуят нашествениците. Цели два дни, докато димът от горящите им домове и ниви се виеше в небето зад тях, Пазителите препускаха на юг. На третия ден се разделиха. Всеки Пазител пое по предварително определения си път. Повечето далеч от настъпващите нашественици, ала някои тръгнаха право към тях. Тези смелчаци или вече бяха мъртви, или страдаха в ръцете на врага. След като в ръцете им беше попаднал товара — примамка нашествениците със сигурност щяха да искат да разберат как да отворят сандъка. Но нито един от пленниците не знаеше и не можеше да им каже.
Колкото до Дакал, заповедите гласяха да се насочи право на изток, към изгряващото слънце. Яздеше в тази посока вече шейсет и един дена. Тези земи бяха много по-различни от безводните планини и възвишения, където отрасна. И тук имаше планини, ала те бяха покрити с гъсти гори и накъсани от осеяни с езера долини. Тук можеше да се скрие много по-лесно, ала и напредваше далеч по-бавно. Теренът бе нож с две остриета — някой достатъчно умел можеше да му устрои засада, без да има възможност да го види и да избяга.
Досега се сблъска с немалко опасни ситуации, но добрата му подготовка му помагаше и той все успяваше да се спаси. Пет пъти беше наблюдавал скришом яздещите едва на метри от него преследвачи, а на два пъти му се наложи да води тежка битка с вражески кавалеристки отряди. Макар и изтощен и сам, той успя да ги победи, после погреба телата и оръжията им и разгони конете.
През последните три дни враговете му нито се виждаха, нито се чуваха. Не срещаше и много от местните, а тези, с които се разминаваше, не му обръщаха много внимание. По ръст и лице приличаше на тях. Инстинктите го подтикваха да продължава напред, нашепваха му, че не се е отдалечил достатъчно от…
Оттатък поточето, може би на петдесетина метра, се чу пукот на клонки. Всеки друг не би обърнал внимание, но Дакал позна звука на крачещ през гъсталака кон. Собственото му животно спря да пие, вдигна глава и ушите му потрепнаха.
От пътеката пък се чу протътрянето на копито. Дакал извади лъка от калъфа, както и стрела от колчана, и приклекна във високата до колене трева. Отчасти скрит от краката на коня си, той надзърна изпод корема на животното. Нищо не помръдваше. Обърна глава надясно. През дърветата се виждаше тясната пътека. Дакал гледаше и чакаше.
Отново протътряне.
Сложи една стрела на тетивата и опъна леко лъка.
След няколко мига се появи кон, който подтичваше леко. Животното спря. Дакал виждаше само краката на ездача и облечените му в черни ръкавици ръце, отпуснати на лъка на седлото. Държеше леко поводите. Едната ръка леко ги подръпна. Под него конят изцвили и тропна с крак.