— Време за избор — каза Сам. — Няма да стигнем до ливада, но наближаваме един план Б.
Той посочи зад рамото на Реми. Пред и под тях имаше няколко бора. Следваше ги осеяна с канари долина.
Сам каза:
— А може и да натъпчем останалите брикети в мангала и да се надяваме да намерим по-добро място.
— Твърде много насилихме късмета си. Готова съм да стъпя на твърда земя. Как да го направим?
Сам огледа дърветата, към които приближаваха. Опита се да прецени скоростта, разстоянието дотам и ъгъла на движение. Според него разполагаха с около три минути. Движеха се с около двайсет километра в час. С кола биха оцелели при подобен сблъсък, но на платформата шансовете им бяха петдесет на петдесет.
— Ако имахме някакви въздушни възглавници… — промърмори той.
— Ами щит? — попита Реми и почука с крак по платформата.
Сам веднага разбра накъде бие жена му.
— Опасно е.
— Много по-малко опасно от това, за което си мислеше. Познавам те, Сам Фарго, познавам всяко твое изражение. Какви са шансовете ни?
— Петдесет процента.
— Платформата може да добави още няколко.
Погледът на Сам се стрелна към дърветата, а после към Реми. Тя му се усмихна. Той й отвърна със същото.
— Ти си невероятна!
— Знам.
— Това няма да ни трябва повече — каза Сам. Преряза ремъците, крепящи мангала и го избута от платформата. Мангалът се удари в земята, пръскайки струйка искри, претърколи се надолу в долината и се разби в една скала.
Сам се приближи до Реми и двамата се сгушиха един в друг. Тя вече стискаше въжетата с две ръце. Сам хвана още едно с лявата си ръка, наведе се назад и започна да реже едно от въжетата, свързващи платформата с балона. Въжето изсвистя като скъсана струна. Платформата се наклони леко.
Сам премина към второто въже.
— Колко време има до удара? — попита той.
— Не знам…
— Отгатни!
— Няколко секунди!
Сам продължи да реже. Острието беше доста изтъпено от прекалена употреба и не вършеше много добра работа. Но Сам стисна зъби и заработи още по-усърдно.
Второто въже се скъса. Сам премина към третото.
— Времето ни изтича — каза Реми.
Скъса се и третото.
Единият край на платформата вече се крепеше само на едно въже, което се люшкаше като връвта на хвърчило. Реми почти висеше на него, подпряла един крак на платформата. Сам яростно стискаше въжето до нейното.
— Още едно! — извика той и започна да реже. — Хайде… Хайде…
Успя.
Платформата увисна само на две въжета. Сам понечи да хвърли ножа, но промени решението си, после стисна с дясната си ръка една от обтяжките.
Реми вече се наместваше така, че тялото й да е зад платформата. Сам направи същото. Надзърна иззад платформата и видя връхлитащата зелена стена.
Светът се преобърна. Платформата пое голяма част от удара, но от сблъсъка с клоните се завъртя доста силно. Сам и Реми стиснаха очи и инстинктивно наклониха глави към гърдите си. Сам опита да прикрие лицето на Реми с дясната си ръка.
Тя извика:
— Пусни се!
Западаха през клоните на дървото. Внезапно падането свърши. Сам отвори уста, но успя само да изхрипти. Опита отново.
— Реми! — извика той.
— Тук — чу се слабият й глас. — Зад теб съм.
Изтърсен по гръб диагонално върху два клона, Сам внимателно се претърколи по корем. На три метра под него Реми лежеше на земята върху купчина борови иглички. Лицето й беше издраскано като от телена четка. Очите й сълзяха.
— Как си? — попита той.
Тя се насили да се усмихне и немощно вдигна два палеца.
— А ти, безстрашни пилоте?
— Нека полежа малко и ще ти кажа.
След известно време Сам реши, че е време да слезе.
— Не се движи — каза той на Реми. — Лежи си.
— Щом настояваш.
Сам имаше чувството, че някой го е пребил с бухалка, но тялото му като че ли работеше нормално, макар и малко мудно.
С дясната си ръка той се пусна от последния клон и се строполи до Реми. Тя го погали по бузата и рече:
— И минута скука няма с теб.
— Нито минута.
— Сам… врата ти.
Той опипа мястото. По пръстите му остана кръв. След секунда напипа десетсантиметрова вертикална драскотина под ухото си.