Сам каза:
— Реми и аз ще поемем на изток. Джак, вие с Аджай сте на запад. Ще се срещнем тук след два часа. Възражения?
Нямаше.
След като провериха дали радиостанциите им имат обхват, четиримата се разделиха. С включени челници и мачете в ръце, Сам и Реми избраха една от пътеките през джунглата и поеха по нея.
На три метра вече почти нищо не се виждаше. Сам отсече няколко лиани на пътя им, след което спряха, за да се огледат.
— Ежегодните количества дъжд, които падат тук, сигурно са огромни — каза Сам.
— Над две хиляди и петстотин милиметра — отвърна Реми и се ухили. — Знам колко обичаш фактите и проверих.
— Гордея се с теб.
На около метър над главите им се полюшваше плетеница от лиани, толкова гъста, че не виждаха нищо от самата гора.
— Това ми стои малко неестествено — каза Реми.
— Така е.
Сам заби върха на мачетето си в растителната завеса. Чу се дрънчене.
— Това е камък — промълви той.
Реми замахна с мачетето си вляво и вдясно и постигна същия резултат.
— В изкуствен тунел сме.
Сам взе радиостанцията от колана си и натисна копчето за връзка.
— Джак, там ли си?
Шум.
— Джак, обади се!
— Тук съм, Сам. Какво има?
— По пътека ли сте?
— Току-що влязохме.
— Замахни встрани с мачетето си.
— Добре… — Последва дрънчене и Джак се включи отново: — Каменни стени! Удивително!
— Помниш ли предчувствието си, че Шангри-Ла е бил храм или манастир? Е, мисля, че го намерихме.
— Май си прав. Изумително е какво могат да сторят хиляда години непрестанен растеж! Е, това обаче не променя плана ни, нали? Претърсваме комплекса и се срещаме след два часа.
— Добре. До след два часа.
След като Сам и Реми вече не се съмняваха, че се намират сред нещо построено от човешка ръка, започнаха да се оглеждат по-внимателно. Всеки квадратен метър от комплекса беше обрасъл с лиани и корени. Отпред Сам се опитваше да размахва мачетето си в тесни дъги, но въпреки това от време на време удряше по камъните.
Стигнаха до някаква ниша и спряха.
— Угаси лампата — каза Сам и угаси своята.
Реми го стори. Когато очите им привикнаха с тъмнината, започнаха да различават бледи петна слънчева светлина през покритите с растителност стени и тавана.
— Прозорци по стените и тавана — отбеляза Реми. — Сигурно е било изумителна гледка.
Сам и Реми се заизкачваха по едно стълбище и скоро стигнаха до площадка, където стълбите продължиха в обратната посока, нагоре до втория етаж. Минаха през един свод и пред очите им се откри широко пространство. Корени и лиани покриваха сводестия таван. Нарекоха помещението Голямата стая. По протежението й имаше шест полуизгнили дървени стълба, вероятно подпорни, които се крепяха единствено благодарение на обвитите около тях лиани. Точно срещу стълбището, от което дойдоха, имаше още едно, което водеше нагоре в мрака.
Сам и Реми се разделиха, за да огледат пространството. До далечната стена имаше редица каменни пейки, издълбани в стената, а пред тях в каменния под — шест правоъгълни отвора.
— Това са вани — каза Реми.
— Приличат на гробове.
Реми приклекна до един от отворите и почука по стената му с мачетето. То издрънча познато.
— Тук има още — каза Сам, като приближи другата страна.
Откриха полукръг от каменни пейки. Пред тях се виждаше кръгъл отвор, по-широк, отколкото Сам беше висок. Реми повтори упражнението с мачетето, но не успя да стигне до дъното на шахтата. Сам откри един камък, отчупен от близката пейка, и го хвърли в отвора.
Камъкът тупна приглушено.
— Около три метра дълбочина — каза Сам.
Приклекна и светна с челника си надолу, но през мрежата корени и лиани не се виждаше нищо.
— Ехо! — провикна се той. Нямаше ехо.
— Твърде много растения — предположи Реми.
Сам намери още един камък и се приготви да го хвърли.
— Какво правиш?
— Не мога да спра любопитството си. Не видяхме тази шахта на долния етаж, което значи, че е била зад някоя стена. Трябва да има някаква цел.
— Давай тогава.
Сам се наведе над дупката и хвърли камъка. Той първо се удари глухо, след това отново и накрая изтрака в твърда повърхност.
Реми каза: