Двамата закрачиха към терминала. Няколко кози хрупаха покафенялата трева до хангара. Зад тях по един черен път се влачеше стадо якове, карано от възрастен пастир с червена шапка без периферия и зелени панталони. От време на време той плесваше някой отклонил се от пътя як и мърмореше нещо.
Реми загърна яката на анорака си и каза:
— Мисля, че климатът тук може да мине за хладен.
— Щях да кажа „освежаващ“ — отвърна Сам през смях. — Над три хиляди метра надморска височина сме и има много по-малко прикритие.
— И много повече вятър.
Сякаш за да потвърди думите на Реми, по пистата мина мощен въздушен порив. За няколко секунди двамата бяха обгърнати от облаци прах. След това отново всичко се проясни. Летището отвсякъде бе обградено от над стометрови сивкавокафяви скали, набраздени дълбоко от върха до основата, сякаш от великански пръсти. Загладени от времето и ерозията, скалите изглеждаха почти като направени от човешка ръка — като стените на древна крепост.
Зад тях се чу глас:
— По-голямата част от Мустанг изглежда така. Поне по-ниските части.
Сам и Реми се обърнаха. Двайсет и няколкогодишен мъж с рошава руса коса се усмихваше дружелюбно, после попита:
— За пръв път ли идвате?
— Да — отвърна Сам. — Но не и ти, обзалагам се.
— За пети път съм тук. Пристрастен съм към преходите, така да се каже. Джомсом е нещо като отправна точка за всички преходи в района. Аз съм Уоли.
Сам представи себе си и Реми и тримата продължиха към терминала. Уоли посочи няколко групи хора по края на пистата. Повечето носеха анораци в ярки цветове и подпираха големи туристически раници.
— Другари по пътешествия? — попита Реми.
— Да. Има доста познати лица. Може да се каже, че сме част от местната икономика. Преходите поддържат мястото живо. Не може да отидеш никъде без водач.
— А ако човек предпочита да е сам?
— Тук е разположена рота на непалската армия. Нещо като е рекет е, всъщност, но не можем да ги виним. Ако докажеш, че знаеш какво правиш, повечето водачи гледат да не ти се пречкат.
От една група наблизо се обади жена:
— Ей, Уоли, тук сме!
Уоли се обърна, махна й и попита Сам и Реми:
— Накъде сте?
— Ло Мантанг.
— Яко място! Направо е средновековно, човече! Като машина на времето е. Имате ли си водач?
Сам кимна.
— Приятел от Катманду ни осигури.
Реми попита:
— Колко път има дотам? Според картата е на…
— Карти! — Уоли се изсмя. — Не че са напълно безполезни, но теренът тук е като смачкан вестник, пригладен на две на три. Всичко се променя. Един ден ще преминеш през хубав, равен район, а на следващия е затрупан от свлачище. Водачът ви вероятно ще следва пролома на река Кали Гандаки — сигурно вече е пресъхнал, така че… около сто километра. Поне дванайсет часа с кола.
— Което значи цяла нощ.
— Да. Питайте водача си. Сигурно ще подготви палатка или ви е резервирал колиба за преходи. Има какво да се види. Пътеката следва пролома на Кали Гандаки — най-дълбокият в света. От едната страна са планините Анапурна, от друга Дхавалагири. Между тях са осем от двайсетте на високи планини в света! Пейзажът е като смесица от Юта и Марс, човече! Само ступите и пещерите са…
Жената пак подвикна:
— Уоли!
Той каза на Сам и Реми:
— Хей, трябва да тръгвам! Радвам се, че се видяхме. Пътувайте гладко. И се пазете от затлачищата след здрачаване!
Сбогуваха се и Уоли пое към групата си.
Сам се обади:
— Затлачища?
— Водачът ще ви каже! — извика през рамо Уоли.
Сам се обърна към Реми:
— Ступи?
— Тук са най-познати като „чортени“. На практика мощехранителници — здания като могили, пазещи будистки артефакти.
— Колко са големи?
— От размерите на градинско джудже до такива на катедрала. Една от най-големите е в Катманду, всъщност — Будханат.
— Куполът с всички онези молитвени флагчета?
— Същият. В Мустанг има още много, най-вече от малките. Според някои преброявания са между хиляда и три хиляди, и то само по поречието на Кали Гандаки. Допреди няколко години Мустанг е бил почти затворен за туристи, за да не бъде осквернен.
— Фарго! — викаше мъжки глас. — Фарго!