След още двайсет метра стигнаха до издължено равно пространство, петнайсетина метра широко и дълго около четиристотин. В северния край имаше отвор. Вдясно реката ромолеше през подкопана от нея част от скалата.
Туле сви наляво, направи широк завой, така че тойотата сочеше обратно натам, откъдето бяха дошли, и след това удари спирачки.
— Ще лагеруваме тук. Ще сме защитени от вятъра.
— Защо толкова рано?
Туле се обърна и им се усмихна широко.
— Тук нощта и температурите падат бързо. Най-добре да вдигнем заслоните и да накладем огън преди стъмване.
Тримата бързо се справиха с двете старички палатки с навес. Вътре сложиха матраци и спални чували за минусови температури. Докато Туле палеше малък огън, Сам запали три керосинови мангала по края на лагера им. Реми реши да пообиколи дефилето с фенерче. Туле беше споменал, че туристи са виждали следи от Канг Адми в този район. Така местните наричаха йети, хималайската версия на Голямата стъпка. В превод означаваше „снежен човек“. Макар да не вярваха сляпо в легендите за странното човекоподобно същество, семейство Фарго се бяха натъквали на твърде много необичайни неща при пътуванията си и затова не отричаха категорично възможността то да съществува. Ето защо Реми реши да задоволи любопитството си.
След двайсет минути тя се показа между два светещи мангали. Сам й подаде вълнена шапка и попита:
— Извади ли късмет?
— Дори един отпечатък от пръст не видях — отвърна Реми през смях, докато прибираше няколко медночервеникави кичура под шапката.
— Не изоставяйте надеждата — включи се Туле до огъня. — Може да чуем зова на звяра през нощта.
— И за какво по-точно да се ослушваме? — попита Сам.
— Зависи от човека, да? Като дете го чух само веднъж. Звучеше като… наполовина човек, наполовина мечка. Една от тибетските думи за йети всъщност е „Мех-тех“ — човек-мечка.
— Господин Туле, това ми звучи като история, измислена специално за туристи — каза Реми.
— Не е така, госпожо! Чух го! Познавам хора, които са го виждали. И такива, които са попадали на следите му. С тези две очи съм виждал як, чиято глава беше…
— Разбрахме — прекъсна го Реми. — Е, какво ще вечеряме?
Приготвиха вечеря от пакетирани и дехидратирани полуфабрикати, които след заливането им с вряла вода се превърнаха в някакво подобие на гулаш. Сам и Реми бяха опитвали и по-лоши неща. Щом приключиха, Туле изкупи ужасната вечеря с димящи купи тонгба — леко алкохолен непалски чай от просо. Тримата отпиваха с удоволствие от горещата течност и гледаха как нощта обгръща дефилето. Поседяха още трийсетина минути навън, после намалиха светлината на мангалите и да се прибраха по палатките.
Бързо се вмъкнаха в спалните си чували и Реми зачете на айпада си един пътеводителите, които си бе свалила предварително. Сам се съсредоточи върху една карта на района, която разучаваше под светлината на фенерчето.
Реми прошепна:
— Сам, помниш ли какво каза Уоли от летището за онези „затлачища“? Така и не питахме Туле.
— Утре.
— Мисля, че сега ще е по-добре — отвърна тя и подаде на Сам айпада, като му посочи част от текста.
Сам зачете:
— Неофициално познати като „затлачища“, тези по-тесни дефилета по протежението на клисурата Кали Гандаки, са доста коварни през пролетта. Нощем разтопените ледове от планините често предизвикват внезапни наводнения, стигащи до височина от…
Сам спря да чете, върна айпада на Реми и прошепна:
— Опаковай багажа. Само най-важното. Тихо. — После се провикна: — Господин Туле?
Нямаше отговор.
— Господин Туле?
След няколко секунди чуха тътрещи се по чакъла ботуши.
— Да, господин Фарго?
— Кажете ни за „затлачищата“.
Дълга пауза.
— Хм… Не познавам тази дума.
Още тътрене и ясното прищракване на една от отварящите се врати на тойотата.
Сам бързо се измъкна от спалния чувал. Наметна якето си и тихо отвори ципа и на палатката. Изпълзя, огледа се наляво и надясно и се изправи. На десетина метра се открояваше силуетът на Туле, който тършуваше нещо вътре в тойотата. Сам тръгна на пръсти към колата. Беше на шест-седем метра, когато рязко спря и се ослуша.
Първо слабо, след това все по-отчетливо се чуваше прииждаща вода. В другия край на дефилето потокът се пенеше и плискаше в скалата.