— Говорим за вълка… — започна Сам.
Обърнаха се едновременно. Водата прииждаше от северния край на дефилето.
— Студено е.
— Слаба дума — отвърна Сам. — Багажа?
— Всичко смислено е в раницата ми. — Реми завъртя едното си рамо, за да може той да види раницата. — Мъртъв ли е?
— Или е мъртъв, или е в безсъзнание. Ако не беше, вече щеше да стреля по нас. Трябва да запалим колата. Тя е единственият ни шанс да изпреварим наводнението.
Затичаха към тойотата. Реми водеше, а Сам накуцваше след нея. Тя забави ход, когато стигна до задната част на автомобила, промъкна се до вратата на шофьора и погледна.
— В безсъзнание е.
Сам се дотътри. Двамата с Реми отвориха вратата и извлачиха Туле. Той падна във водата.
На незададения въпрос на Реми Сам отвърна:
— Сега не можем да мислим и него. След минута всичко ще е под водата.
Реми влезе в тойотата и се плъзна на седалката до шофьора. Сам се намести зад волана. Завъртя ключа — стартерът прищрака, но не запали.
— Хайде… — промърмори Сам.
Отново завъртя ключа. Двигателят изпращя и отново спря.
— Още веднъж — каза Реми, усмихна му се и му показа стиснатите си палци.
Сам затвори очи, пое дълбоко дъх и отново завъртя ключа.
Стартерът отново прищрака, двигателят се изкашля веднъж, втори път и зарева.
Сам тъкмо щеше да превключи на скорост, когато усетиха как тойотата се накланя напред. Реми се обърна и видя, че водата вече стига до вратата.
— Сам…
— Виждам!
Той превключи на задна и натисна газта. Тойотата започна лека-полека да се придвижва назад, а панелите между задните врати и багажника простъргаха в скалата.
Напорът на водата отново ги избута напред.
— Губя тяга — каза Сам, разтревожен, че надигащият се прилив ще удави двигателя.
Той отново натисна газта и усетиха как гумите намират опора, само за да я загубят отново.
Сам удари волана.
— По дяволите!
— Плаваме — отбеляза Реми. Още докато го изричаше, водата изтика предния капак на тойотата още по-навътре в отвора. Автомобилът започна да се накланя напред, а приливът избута задната му част нагоре.
Сам и Реми останаха безмълвни за миг, докато водата шумеше около колата. Тойотата продължаваше да се накланя.
— Колко време можем да издържим във водата? — попита Реми.
— Ако налягането не ни смачка ли? Около пет минути. След това губим контрол над крайниците си и потъваме.
През вратите започна да се процежда вода.
Реми каза:
— Ами, нека не го правим така тогава.
— Нека… — съгласи се Сам и затвори очи. След миг викна: — Лебедките! Имаме по една на всяка броня.
Той разгледа таблото. Намери копче, на което пишеше „Задна част“ и го превключи на позиция „неутрално“. След това се обърна към Реми:
— Когато ти кажа, премести копчето на „включено“.
— Мислиш, че ще е достатъчно силно, за да ни извлачи?
— Не — отвърна Сам. — Трябва ми челник.
Реми намери един в раницата си. Сам го намести на главата си, бързо я целуна по бузата, след което се покатери през предната седалка, като се държеше за облегалката за глава, а после и през задната и се озова в багажника на тойотата. Отключи стъклената преграда, отвори я и, опрян на задната седалка, изрита преградата, докато цялото парче стъкло не изхвърча във водата. Водата се пенеше под шасито на колата. Около него се носеше леденостудена мъгла.
Реми се обади:
— Двигателят умря.
Сам се наведе напред и хвана куката на лебедката с двете си ръце. Започна да обира въжето.
Лебедката замръзна.
— Ела при мен!
Реми пропълзя през предната седалка, взе раницата, подаде я на Сам, хвана се за ръката му и бързо се озова при него.
— Не! — извика тя.
— Какво?
Сам погледна надолу. Лъчът на челника му осветяваше призрачнобяло лице, покрито с найлона.
— Съжалявам — каза Сам. — Забравих да ти кажа. Запознай се с истинския господин Туле.
— Клетият!
Тойотата се разтресе, плъзна се встрани на метър-два и спря, здраво хваната в скалния свод и изправена на нос.
Реми откъсна поглед от лицето на мъртвеца и рече:
— Предполагам, че пак ще се катерим.
— Ако имаме късмет.
Сам погледна през вирната задна част на колата. Водата вече покриваше задните гуми.