— Колко остава? — попита Реми.
— Две минути. Помогни ми!
Той се обърна настрани и Реми му помогна да сложи раницата. След това преметна крак през задната част на колата и бавно се изправи, разперил ръце. Когато възстанови равновесието си, той освети с челника скалната стена до тойотата.
Лъчът я обходи три пъти, преди Сам да открие каквото му трябва: отвесен процеп, широк около пет сантиметра, на пет метра над тях и на около метър встрани. Над него поредица от удобни хватки водеха до върха на скалата.
— Добре, подай я — каза Сам.
Реми му подаде куката. Той се приведе да я вземе, подхлъзна се и падна на коляно, ала успя да си върне равновесието и отново се изправи. Хвана се с лявата ръка за багажната рамка на тойотата.
— Дръж ги, каубой! — с окуражителна усмивка рече Реми.
Сам развъртя куката като ласо и я хвърли. Тя се удари в скалата, плъзна се край процепа и падна във водата.
Сам я изтегли и опита отново. Пак пропусна.
Ледената вода вече покриваше бронята и се плискаше на сантиметри под него.
Сам отново хвърли куката. Този път тя се вмъкна в процепа и за миг се зацепи, преди отново да падне.
— Четвъртият път е на късмет, нали така?
— Мисля, че не е точно така приказката…
— Хайде де, Фарго!
Сам се позасмя.
— Добре, добре.
Той застина за миг в опит да се абстрахира от водата и блъскането на сърцето си. Затвори очи, концентрира се, отвори очи и отново завъртя куката над главата си. Хвърли я.
Куката се понесе нагоре, удари се в скалата и се плъзна към процепа. Сам осъзна, че се движи твърде бързо. Когато куката почти беше подминала процепа, той рязко дръпна въжето встрани. Острието отскочи като нападаща змия и куката заседна точно там, където трябваше.
Сам подръпна леко. Въжето държеше. Подръпна отново. Куката се изплъзна леко, но отново захапа. После Сам лека-полека я премести така, че да се забие още по-дълбоко.
— Еха! — извика Реми.
Сам протегна ръка, за да помогне на жена си да стигне до него. Водата вече се изливаше в тойотата. Реми кимна към трупа на господин Туле.
— Едва ли бихме могли да го вземем със себе си…
— Да не насилваме късмета си — отвърна Сам. — Но ще го добавим към списъка с престъпления, за които трябва да отговарят Чарли Кинг и злите му издънки.
Реми въздъхна и кимна.
Сам направи галантен жест към въжето.
— Първо дамите!
18.
Ло Мантанг, Мустанг, Непал
Сам и Реми се покатериха върху скалата. За техен късмет успяха да спрат на стоп един пикап и двайсет часа след това озоваха на едно разкаляно разклонение на черен път.
Шофьорът, Мукти, непалец с разстояние между предните зъби и подстриган по войнишки, им каза „Ло Мантанг“ и посочи към северния път.
Сам разтърси леко Реми, за да я събуди. Тя се понадигна от чувала с храна за кози и срещна ослепителната усмивка на Сам, който й рече:
— У дома е най-добре.
Тя изстена и седна, като не спираше да се прозява.
— Сънувах странен сън. Нещо като онзи филм, „Посейдон“, но бяхме в „Тойота ленд круизър“.
— Реалността е по-странна от измислицата.
— Пристигнахме ли?
— Повече или по-малко.
Сам и Реми благодариха на шофьора и слязоха. Пикапът сви по южното разклонение и се скри зад завоя.
— Жалко, че не знаем езика — каза Реми.
Сам и Реми поназнайваха няколкото думи и фрази на непалски, но те бяха напълно недостатъчни, за да кажат на шофьора, че на практика е спасил живота им. Човекът сигурно си мислеше, че се е натъкнал на двойка заблудени чужденци. Снизходителната му усмивка им беше подсказала, че сигурно често му се случва.
Изтощени, но за щастие живи и сухи, Сам и Реми стояха в покрайнините на крайната си цел.
Древната столица на някога голямото кралство Мустанг днес беше малко селце, разположено на не повече от два и половина квадратни километра. Обграждаше го висока стена от различни по форма и големина камъни и тухли, споени със смес от слама и глина, стените на повечето сгради също бяха от глина и тухли, боядисани в мръсно бяло и със сламени покриви. Четири от тях се издигаха над останалите — кралският дворец и храмовете Чиоди, Чампа и Тугчен със своите червени покриви.
— Най-после цивилизация — отбеляза Реми.
— Всичко е относително — съгласи се Сам.
Сякаш дни наред се бяха лутали в пущинаците на Мустанг и сега, средновековният на вид Ло Мантанг им изглеждаше почти като метрополис.