Сам и Реми закрачиха към главната порта. На половината път едно около десетгодишно момче изтича до тях.
— Фарго? Фарго?
Сам вдигна ръка в поздрав и каза на непалски:
— Здравей, да, ние сме.
С грейнала усмивка момчето спря пред тях.
— Ела, да? Ела?
— Добре — отвърна Реми.
Момчето ги поведе по тесните улици на градеца под любопитните погледи на стотици жители. Внезапно спря пред дебела дървена врата. Почука два пъти и каза: „Фери ветаунло“, след което изчезна в една странична уличка.
Отвътре се чуха стъпки, вратата се отвори и се показа крехък на вид мъж на поне шейсет години с дълга сива коса и брада и загоряло, набръчкано лице. За изненада на Сам и Реми мъжът заговори с акцент на британски благородник:
— Добро утро. Сам и Реми Фарго, предполагам?
След няколко секунди колебание Сам рече:
— Да. Добро утро. Търсим господин Карна. Сушант Дхарел от университета в Катманду ни изпраща.
— Разбира се.
— Моля? — изненада се Реми.
— Аз съм Джак Карна. Къде са ми обноските? Моля, влезте.
Мъжът се отмести и Сам и Реми влязоха. Подобно на външните стени и вътрешните бяха измазани с глина, а подът бе покрит със стар, но добре почистен дървен паркет. Няколко тибетски черджета създаваха чувство за уют, а по стените се виждаха гоблени и ламинирани парчета пергамент. По западната стена, под плътни прозорци имаше удобно място за сядане с възглавници и ниска масичка за кафе. Пред източната стена се мъдреше тумбеста печка. От стаята към спалнята водеше къс коридор.
Карна каза:
— Тъкмо щях да пратя хора да ви търсят. Изглеждате поочукани. Добре ли сте наистина?
— Имахме лека засечка в плановете — каза Сам.
— Очевидно сте имали, да. Преди няколко часа разбрах. На юг оттук няколко туристи на преход открили смачкан автомобил в едно от затлачищата. Боях се от най-лошото. — Преди да отвърнат, Карна ги поведе към възглавниците. — Чаят е готов. Дайте ми само минутка.
След няколко минути той постави сребърен сервиз, както и чиния, отрупана с кифлички и сандвичи с краставица. Карна наля чай и седна срещу тях.
— Така, а сега ми разкажете историята си — подкани ги той.
Сам описа пътешествието им, като започна с пристигането им в Джомсом и завърши с пристигането им в Ло Мантанг. Нарочно пропусна да спомене намесата на Кинг в опита да бъдат убити. Карна не задаваше въпроси и не реагираше, с изключение на няколко пъти, когато повдигна вежди.
— Изумително! — каза той накрая. — И нямате представа как се е казвал този мним водач?
— Не — каза Реми. — Той бързаше.
— Мога да си представя. Избягали сте като в холивудски филм.
— Нищо ново за нас.
Карна се позасмя.
— Преди да продължа, ще трябва да уведомя местните брамини — съвета, какво се е случило.
— Нужно ли е? — попита Сам.
— Нужно е, а и полезно за вас. Сега сте в Ло Мантанг, господин и госпожо Фарго. Може да сме част от Непал, но сме автономни. Не се бойте, няма да носите отговорност за случилото се, а ако съветът не го счете за абсолютно необходимо, непалското правителство няма да бъде замесено. Тук сте в безопасност.
Сам и Реми обмислиха думите му и се съгласиха.
Карна взе от пода до възглавницата си едно месингово звънче и го удари. След десетина секунди момчето, което ги посрещна пред стените на града, се появи от един коридор, спря пред Карна и се поклони отривисто.
Карна и момчето говориха половин минута на нещо, което приличаше на скорострелен лова. Момчето зададе въпрос, поклони се отново и излезе.
Карна каза:
— Не се бойте. Всичко ще е наред.
— Простете ни — започна Реми, — но любопитството ще ни убие, акцентът ви е…
— Оксфордски, от начало до край. Всъщност съм британец, макар че не съм си бил вкъщи от… петнайсет години, горе-долу. Това лято станаха трийсет и осем години, откакто живея в Мустанг. Повечето от тях — в тази къща.
— Как се озовахте тук? — попита Сам.
— Дойдох като студент. Най-вече антропология, но и още няколко странични области на интерес. През 1973 г. прекарах тук три месеца и се върнах у дома. След по-малко от две седмици осъзнах, че Мустанг е влязъл под кожата ми, както се казва, затова се върнах и останах. Местните свещеници смятат, че съм един от тях — прероден, разбира се. — Господин Карна се усмихна и сви рамене. — Кой може да каже? Но несъмнено никъде другаде не съм се чувствал у дома си.