— Не виждам никого — каза Сам. — Ти?
Реми поклати глава.
— Селма споменаваше някакъв уредник, но не и туристически офис.
— Да се поогледаме тогава — каза Сам. — Колко е голям островът?
— Четирийсет хиляди квадратни метра.
— Значи бързо ще намерим гробището.
Сам и Реми поогледаха набързо сградите и поеха към една борова горичка. Щом навлязоха сред дърветата, слънчевата светлина отслабна и стволовете на боровете сякаш ги притиснаха. Лесът беше задръстен от шубраци до коляно и гнили дънери. След няколкостотин метра пътят се разклони.
— Разбира се — отбеляза Реми, — няма знак.
— Хвърли монета наум.
— Наляво.
Поеха наляво и стигнаха до полуразпаднал се кей на края на някакво блато.
— Не уцелихме — въздъхна Реми.
Върнаха се и тръгнаха надясно. Пътят ги поведе на североизток, по-навътре в гората и към по-широката част на острова.
Сам избърза напред, за да разузнае. След малко Реми чу гласа му:
— Виждам поляна!
След няколко мига самият Сам се показа иззад един завой. Усмихваше се широко.
— Обикновено поляните не те вълнуват толкова — отбеляза тя.
— Вълнуват ме, ако са пълни с надгробни плочи.
— Водете, сър!
Боровата горичка оредя. Овалната поляна, около шейсет метра в диаметър, наистина беше гробище, но Сам и Реми почти веднага разбраха, че нещо не е наред. От далечната страна имаше купчина борови трупи, до нея, няколко високи колкото къща бали с изсъхнали клони. Земята беше нашарена от дупки като след бомбардировка, а голяма част от гробове сякаш бяха отваряни.
На изток имаше пролука в дърветата, почти като тунел. В края му се мержелееха водите на лагуната.
От десетките надгробни плочи, само няколко бяха непокътнати — всички други бяха или пропукани, или натрошени и захвърлени. Сам и Реми преброиха четиринайсет гробници. Всички изглеждаха повредени — или основите им бяха поддали, или стените и покривите им бяха частично пропаднали.
— Какво е ставало тук? — попита Реми.
— Ураган, подозирам — отвърна Сам. — Дошъл е от морето и е преминала през острова като трион.
Реми кимна.
— Но пък може да направи работата ни по-лесна. На практика не можем да оскверним нищо повече.
— Има логика, но преди това трябва да преодолеем още едно препятствие.
— Какво?
— Нека все пак първо огледаме. Не искам да съм лош пророк Разделиха се. Сам тръгна от изток на север, а Реми — от запад на север. Упътиха се към най-близките гробници, като спираха само за да прочетат имената по каменните фасади.
Накрая Реми стигна до най-североизточния ъгъл на гробището, близо до купчината трупи. Последната гробница по нейния маршрут изглеждаше най-запазена — само стените се бяха пропукали на няколко места. Украсата й също беше различна. Сърцето на Реми подскочи.
— Сам, мисля, че имаме победител!
Той отиде при нея.
— Защо мислиш така?
— Този кръст е най-големият от всички, които видях. А ти?
— Да, така е.
На най-близката стена имаше православен кръст, метър на метър и половина, с една диагонална линия, пресичаща долния му край.
— Много подобни видях, но никой не беше толкова голям. Любопитна съм за какво е диагоналната линия? Сигурно символизира нещо?
— А, тайнствата на религията — отвърна с въздишка Сам.
Приближиха се до гробницата и след това я обходиха от всички страни. Откриха, че предния край е обграден от висока до прасците ограда от ковано желязо. Едната страна беше огъната към земята. Три каменни стъпала водеха надолу към отворена — или по-точно, липсваща, врата. Вътрешността тънеше в мрак.
На корниза под покрива имаше четири букви: М А Л А.
— Радвам се най-после да се срещнем, Ваше Преосвещенство!
Сам пристъпи през оградата, следван от Реми, и двамата слязоха по стълбите. Спряха пред отвора. Замириса им силно на плесен. Сам извади от джоба си фенерче. Прекрачиха прага и Сам го включи.
— Празно е — промълви Реми.
Сам освети вътрешността, като очакваше да види ниско преддверие, но нямаше нищо такова.
— Виждаш ли някакви знаци? — попита.
— Не. Тази миризма не е нормална, Сам. Прилича на…
— Застояла вода.
Той изключи фенерчето. Обърнаха се и се върнаха нагоре по стъпалата. Сам каза:
— Някой го е преместил. Останалите гробници също бяха празни.