— Тези, които аз видях, също бяха празни. Някой е ексхумирал всички останки, Сам.
Върнаха се в манастира. Щом влязоха в двора видяха един мъж, покачен на дървена стълба, опряна в повредената камбанария. Беше набит, на средна възраст и носеше черна колоездачна шапка. Сам и Реми приближиха.
— Извинете — каза Реми на албански.
Мъжът ги погледна.
— Говорите ли английски? — продължи тя.
Мъжът поклати глава.
— Йо.
— По дяволите — измърмори Реми и извади айпада си.
Мъжът се обади:
— Еарта?
Малко русо момиче се подаде иззад ъгъла и спря пред Сам и Реми. Усмихна им се и след това вдигна глава към мъжа.
— По?
Той няколко минути й говори нещо на албански, накрая тя кимна и се обърна към Сам и Реми:
— Добър ден. Казвам се Еарта. Говоря английски.
— Много добре, при това — отвърна Сам и представи себе си и Реми.
— Много се радвам да се запознаем. Искате ли да питате баща ми нещо?
— Да — каза Реми. — Той ли е уредникът?
Еарта сбърчи чело.
— У… редник? Уредник? О, да! Той е.
— Любопитни сме какво е станало с гробището. Тъкмо се връщаме от там и…
— Много жалко, да!
— Да. Какво се е случило?
Еарта попита баща си, изслуша отговора и каза:
— Преди два месеца имаше буря откъм залива. Много вятър. Много щети. На следващия ден се надигна морето и заля лагуната и част от острова. Гробището беше под вода. Много щети и там.
Сам каза:
— А какво стана с… намиращите се там?
Еарта попита баща си и след това тях:
— Защо питате?
Реми отвърна:
— Имам далечни роднини от тук. Леля ми каза, че един от тях е погребан тук.
— О! — рече смутено Еарта. — Съжалявам! — Отново заговори на баща си, който й отвърна надълго и нашироко. Еарта каза на Реми:
— Половината гробове са непокътнати. Другите… когато водата се оттегли, хората не бяха под земята. Баща ми, сестрите ми и аз ги намирахме през следващите няколко дни. — Еарта се усмихна. — Имаше даже череп на едно дърво! Просто си седеше там. Беше смешно.
Реми погледа с изненада грейналото момиче.
— От правителството дойдоха и решиха, че трябва да вземат телата, докато гробището не се… ъ… поправи. Това ли е вярната дума?
Сам се усмихна.
— Да.
— Върнете се догодина. Тогава ще е много по-хубаво. Няма да мирише толкова.
— А къде са останките сега? — попита Реми.
Еарта на свой ред попита баща си. Той й обясни, тя кимна и преведе на Сам и Реми:
— На остров Сазан. — Момичето посочи към залива на Вльора. — Там има стар манастир, по-стар от този. От правителството ги откараха там.
22.
Вльора, Албания
— Е, това беше малко лош късмет — рече Селма след няколко минути, когато Сам и Реми й споделиха новината. Бяха се върнали на паркинга и се бяха настанили върху предния капак на фиата.
— Секунда, нека видя какво мога да открия за остров Сазан.
След около половин минута тракане по клавиатурата от другия край на линията отново се чу гласът на Селма:
— Така. Остров Сазан, най-големият в Албания, стратегически разположен между пролива Отранто и залива Вльора в Албания. Ненаселен, доколкото мога да съдя по намерената информация. Водите около острова са част от Националния морски парк. През вековете е сменял принадлежността си няколко пъти: Гърция, Римската империя, Османската империя, Италия, Германия, накрая Албания. Изглежда италианците са го укрепили през Втората световна война и… да, ето: превърнали са стария византийски манастир в някаква крепост. — Селма направи пауза. — О, това може да е неприятно! Изглежда греша.
— Пещери — отгатна Сам.
— Блата и алигатори… — намеси се и Реми.
— Не, имах предвид за това, че е ненаселен. Там е разположено подразделение на военноморските сили. Имат три или четири патрулни лодки и около четирийсет войници.
— Значи е недостъпно за цивилни — добави Реми.
— Бих казала да, госпожо Фарго — съгласи се Селма.
Сам и Реми помълчаха няколко секунди. Нямаше нужда да питат какво следва. Сам просто попита Селма:
— Как да стигнем дотам, без да ни потопят войниците?
След като пропуснаха край ушите си първото и предвидимо предложение на Селма „Не позволявайте да ви хванат“, започнаха да разглеждат възможностите една по една. Първо, разбира се, щеше да им трябва транспорт — решим проблем, увери ги Селма.