— И къде се намира тя?
— На изток, срещу Националната художествена академия.
Два часа след като слязоха от колата си, Сам и Реми се озоваха отново до нея, току до Народната библиотека. Без да знаят, бяха паркирали на десет метра от целта си.
Или поне си мислеха, че това е целта им.
Този път, след двайсетминутна консултация с библиотекарката научиха, че в „Св. Св. Кирил и Методий“ няма данни за митрополит на име Матей, починал през петнайсети век.
Библиотекарката им се извини и ги остави до една от масите за четене.
— Броденето през ковчезите започва да ми се струва като детска игра в сравнение с това — подхвърли Сам.
— Не може всичко да приключи така — заяви твърдо Реми. — Знаем, че Матей е съществувал. Как може да няма следа от него?
От масата до тях се чу топъл басов глас:
— Отговорът, драга, е че в историята на Българската православна църква има няколко човека с това име и повечето са живели преди руско-турската война.
Сам и Реми се обърнаха към едър мъж с прошарена коса и зелени очи. Той им се усмихна дружелюбно.
— Извинете, че ви подслушах.
— Няма проблем — отвърна Реми.
Мъжът продължи:
— Проблемът с библиотеката е, че тъкмо сега прехвърлят архивите си на електронни носители. Още не са привършили с препратките между различните части на каталога. Ето защо, ако търсенето ви е твърде специфично, няма да имате успех.
— Готови сме да приемем всякакви съвети — каза Сам.
Мъжът им даде знак да се преместят на неговата маса. Те седнаха, а той пренареди купчината книги пред себе си и каза:
— По едно съвпадение и аз работя по исторически труд.
— За Православната църква ли? — попита Реми.
Мъжът се усмихна.
— И за други неща. Интересите ми са… еклектични, така да се каже.
— Необичайно е, че пътищата ни се пресякоха тук — Сам огледа внимателно лицето на мъжа.
— Истината е по-необичайна от измислицата, струва ми се. Тази сутрин, докато проучвах османското владичество по българските земи, се натъкнах на Матей — митрополит от петнайсети век.
— Но библиотекарката каза, че няма… — започна Реми.
— Каза, че няма данни за митрополит, умрял по онова време. Книгата, в която го открих, още не е дигитализирана. Когато Османската империя — мюсюлманска до мозъка на костите си, завладява България, хиляди духовници са избити. Оцелелите били прокудени или принудени да свалят расото. Това се е случило и с Матей. Бил е много влиятелен и османците се притеснявали от него.
— През 1422 г. се върнал от мисионерство в Изтока и бързо се издигнал до митрополит. Бил почитан и уважаван. Османците се уплашили от влиянието му и през 1440 г. го заточили, като под заплаха от смърт му наредили да ограничи дейността си до селцето, в което го изпратили и в което умрял две години по-късно.
— Нека позная — каза Сам. — Османците са се постарали да унищожат голяма част от историята на Източноправославната църква и да заличат следите от живота и дейността на Матей.
— Да — каза мъжът. — Колкото до историческите текстове от онова време, Матей не е нищо повече от низш духовник в незначително селце.
— А можете ли да ни кажете къде е погребан?
— Не само това, мога да ви покажа къде са изложени на показ всичките му земни притежания.
26.
София, България
Благодетелят им им даде кратки инструкции — карайте петнайсетина километра на север към подножието на Стара планина. Намерете Музея за културна история в село Кътина и поискайте да видите изложбата на Матей.
Спряха в Кътина малко след един часа следобед и седнаха в едно кафене. С мъка успяха да получат информация къде се намира музея.
— Между другото — каза Сам, докато отваряше вратата на фиата, — как се казваше онзи мъж? Не мога да си спомня.
Полуотворила вратата, Реми сбърчи вежди.
— Странно… и аз. Нещо с К, мисля.
Сам кимна.
— Да, но дали беше първото име или фамилията? Или и двете?
За днес Сам и Реми се бяха нагледали на предостатъчно църкви и с облекчение установиха, че музеят се намира в стар жълт чифлик, гледащ към река Искър. Обграждаха го тучни пасища.
Паркираха пред сградата, излязоха от колата и изкачиха стъпалата към верандата. На прозореца на предния вход висеше универсално разбираемият надпис: „Ще се върна след…“, само че на кирилица. Нарисуваният часовник показваше два и половина.