— След двайсет минути — каза Сам.
Седнаха на една люлка на верандата и се заеха да убиват времето с бърборене. Заваля дъждец и затрополи по покрива.
Реми попита:
— Защо не си вземем такава? Действа успокояващо.
— Имаме си — отвърна Сам. — Купих ти я за Деня на залесяването преди четири години. — Сам обичаше да изненадва жена си с подаръци за малки празници. — Обаче не съм имал време да я сглобя. Ще преместя тази задача най-напред в списъка си.
Реми стисна ръката му.
— О, да. Деня на залесяването? Не беше ли за Деня на мармота?
— Не, тогава бяхме в Анкара.
— Сигурен ли си? Мога да се закълна, че бяхме в Анкара месец след това, в началото на март…
В 2:28 един стар зелен спортен автомобил „Булгаралпин“ влезе в двора и спря на моравата. От него излезе висока жена с големи очила на верижка и барета, видя Сам и Реми на верандата и им махна.
— Здравейте! — каза тя на български.
— Здравейте! — отвърнаха Сам и Реми, също на български, и продължиха на същия език: — Как сте? Говорите ли английски?
Последното беше фразата, която винаги гледаха да знаят на езика на страната, в която отиват.
Жената отвърна, докато изкачваше стъпалата:
— Да, говоря английски. Сестра ми живее в Америка — Диърборн, Мичиган. Учи ме по интернет. Аз съм Софка.
Сам и Реми се представиха.
Софка попита:
— Дошли сте да видите музея?
— Да — отвърна Реми.
— Добре, моля, последвайте ме. — Софка отключи входната врата и пристъпи вътре. Сам и Реми я последваха. Лъхна ги мирис на старо дърво и зеле, стените и отвътре бяха боядисани в овехтяло жълто. Жената окачи палтото си във фоайето и ги поведе към малък кабинет.
— Как решихте да дойдете в нашия музей? — попита жената.
По пътя Сам и Реми бяха обсъдили какво да отговорят, ако ги попитат нещо подобно и решиха, че е най-добре да кажат истината.
— Интересуваме се от отец Матей. Един човек в Народната библиотека ни подсказа, че може да имате някои негови предмети.
Софка се ококори.
— В „Кирил и Методий“? В „Кирил и Методий“ в София знаят за нашия музей?
Реми кимна. Жената продължи възбудено:
— О, това е новина само като за местния вестник. Какъв горд момент! А сега да ви отговоря — грешите. Нямаме някои негови предмети. Имаме всички негови предмети! А може ли да попитам защо ви интересува? — Сам и Реми й обясниха за книгата, която пишат и Софка кимна сериозно. — Мрачни времена за църквата са били тогава. Добре е, че ще пишете за тях. Елате!
Сам и Реми последваха Софка по коридора и нагоре по стълбището към втория етаж. Вътрешните стени на целия втори етаж бяха съборени и се беше оформило едно помещение от деветдесет квадратни метра. Софка ги поведе към югоизточния ъгъл на залата към няколко витрини и гоблени. Лампички по тавана осветяваха витрините.
Реми го видя първа, Сам — малко след нея.
— Виждаш ли…
— Виждам!
Софка се обърна към тях:
— Извинявайте, не ви чух. Попитахте ли ме нещо?
— Не, нищо — отвърна Реми.
Дори от три метра облото парче злато щеше да им избоде очите от една от витрините край стената. Сам и Реми пристъпиха напред с разтуптени сърца. На най-високия рафт, върху сгънато катраненочерно расо блестеше дискът.
Софка разпери ръце и каза:
— Добре дошли пред колекцията на Матей. Тук е всичко, което някога е притежавал.
Сам и Реми откъснаха очи от диска и се огледаха. Предметите бяха около двайсет, по-голямата част от които — дрехи, пособия за писане и няколко писма в плоски кутии със стъклени капаци.
— А какво е това? — попита Реми, колкото можеше по-нехайно.
Софка погледна към диска.
— Не сме сигурни. Мислим, че е подарък за спомен, може би от мисията му на Изток.
— Пленително е! — каза Сам и се приведе напред. — Ще поогледаме, ако нямате нищо против.
— Разбира се, че не. Ако ви трябва помощ, тук съм.
Софка се отдалечи, но не откъсваше очи от тях.
— Това ще усложни нещата — прошепна Реми.
Не им бе трудно да решат дали да вземат диска от саркофага на Бесим Мала. Дискът на Матей обаче беше част от историята на това селце. Щеше да е лесно да се промъкнат в музея, след като затвори, но никак не им харесваше да го правят.
— Да се посъветваме с експертите си — предложи Реми.