— Радвам се, че не се обзаложихме — каза Сам. — Определено е гондола.
— Обърната. Ето защо прилича на колиба. Вече не ги правят така. Какво, за бога, прави тук?
— Нямам представа.
Реми пристъпи напред — Сам я спря с ръка на рамото. Пробва леда пред гондолата и когато установи, че е стабилен, я остави да продължи.
— Има и още — каза Сам.
Запристъпваха наляво, успоредно на гондолата, докато стигнаха единия й край.
Сам се намръщи.
— От любопитно по-любопитно.
— Колко е дълга?
— Около десет метра.
— Това е невъзможно.
— Повечето не са ли метър на метър?
— Нещо такова… — Той плъзна пръта под преобърнатото дъно, докъдето стигаше. — Почти два метра и половина широка.
Сам подаде пръта на Реми, приклекна и залази напред, плъзгайки ръце по краищата на гондолата.
— Сам, внима…
Ръката му потъна до лакътя. Той застина.
— Не мога да съм напълно сигурен — каза с широка усмивка, — но мисля, че открих нещо интересно.
Легна по корем.
— Държа те — каза Реми и го хвана за ботушите.
С двете си ръце Сам направи дупка с размерите на баскетболна топка. Обърна се към Реми.
— Пукнатина. Много дълбока. Гондолата я пресича диагонално.
Отново погледна през дупката, върна се назад и се изправи на колене.
— Разбрах как е стигнала дотук — обърна се той с усмивка към Реми.
— Как?
— Долетяла е. Такелажът още стои — дървени подпори, някакви намотани върви… Дори някакъв плат. Всичко се е сплело и виси в пукнатината.
Реми седна до него и погледна гондолата.
— Загадка за някой друг път? — каза тя замислено.
Сам кимна.
— Определено. Ще си го отбележим и ще се върнем.
Изправиха се. Сам наклони глава на една страна.
— Чуй!
В далечината слабо свистяха хеликоптерни перки. Двамата се обърнаха, като се опитваха да разберат откъде идва шума. Хосни също беше чул и оглеждаше внимателно небето.
Ненадейно отляво над ридовете се показа масленозелен хеликоптер, спусна се в долината и пое в тяхната посока. На вратата му бе нарисувана петолъчка, поръбена с жълта боя.
Хеликоптерът стигна до платото и увисна на двайсетина метра над Сам и Реми — вградените ракетни отсеци сочеха право към тях.
— Не мърдай! — каза Сам.
— Китайската армия? — попита Реми.
— Да. Също като онзи от вчера.
— Какво искат?
Преди Сам да успее да отвърне, хеликоптерът се завъртя и се показа отворена врата на кабина. На прага клечеше войник зад дулото на картечница.
Сам усети как до него тялото на Реми замръзна. Стисна я силно за ръката.
— Не бягай! Ако ни искаха мъртви, досега щяха да ни застрелят.
С крайчеца на окото си Сам долови движение. Хосни отваряше вратата на техния хеликоптер. След миг се показа с малък автомат в ръце. Вдигна го към китайските войници.
— Хосни, не! — извика Сам.
Но беше късно. Автоматът на Хосни рипна и дулото избълва оранжев пламък. По стъклото на китайския хеликоптер се посипаха куршуми. Хеликоптерът се наклони рязко надясно и се отдалечи ниско над повърхността на езерото и над ридовете. Носът му беше насочен към техния хеликоптер.
— Хосни, бягай! — отново извика Сам, а после се обърна към Реми: — Зад гондолата! Бързо!
Реми се затича, а Сам я последва.
— Реми, пукнатината! Мини вляво.
Тя го стори, оттласна се с двата крака и се спусна с главата напред върху гондолата. Сам направи същото, застана на колене и помогна на Реми. Изтърколиха се по задната страна на гондолата и паднаха един върху друг.
В другия край на платото автоматът на Хосни още трещеше. Сам се изправи и надзърна. Хосни не помръдваше от мястото си и стреляше срещу връхлитащата китайска машина.
— Хосни, махай се от там!
Хеликоптерът увисна на едно място на стотина метра разстояние. Левият отсек проблесна. Хосни го забеляза, обърна се и затича към Сам и Реми.
— По-бързо! — извика Сам.
С ослепителен проблясък и опашки от дим, две ракети се отделиха от местата си. За по-малко от секунда едната удари земята под опашката на хеликоптера им, а другата — двигателя.
Хеликоптерът им подскочи и експлодира.
Сам се хвърли върху Реми. Взривната вълна разтресе платото, а под тях ледът се пропука. Късчета скали и лед се забиха в гондолата и в леда на трийсетина сантиметра от тях.