Сам се съсредоточи. Пое си дъх, изпусна го и натисна спусъка, след това още веднъж и още веднъж. Автоматът прещрака — беше празен.
Хеликоптерът се наклони встрани и запада в спирала надолу към платото. През вратата се търкулна безжизненото тяло на картечаря, а след това на още един войник. Последваха ги още двама войници, размахали отчаяно ръце. Единият успя да се хване за един от плазовете за приземяване, но другият полетя към земята. Ала рефлексите на първия не го спасиха, когато безконтролният хеликоптер се удари в платото.
Сам откъсна очи от катастрофиращия хеликоптер, приклекна зад гондолата и изтича до Реми.
— Още отломки! — извика той и се хвърли отгоре й.
Две от перките на хеликоптера се удариха в леда и се разлетяха в различни посоки секунда преди на земята да се стовари и тялото на машината. Притиснати в снега, Сам и Реми очакваха силна експлозия, но нищо такова не се случи. Нещо проскърца остро, последвано от три избумтявания като от граната.
Сам реши да погледне какво става.
Цели две секунди му бяха нужни да осъзнае това, което вижда — хеликоптерът се плъзгаше към тях, засилен от удрящите се в леда оцелели перки. Приличаше на смачкана буболечка в предсмъртна агония.
С изненадваща сила, ръката на Реми сграбчи неговата и го издърпа встрани.
— Сам, какво си мислиш, че…
Машината се удари в гондолата и я избута назад заедно със Сам и Реми. Гондолата спря. Сам и Реми се озоваха сред пълна тишина. Надигнаха се и погледнаха иззад гондолата.
— Е, това не се вижда всеки ден — отбеляза сухо Сам.
32.
Северен Непал
На Сам и Реми им трябваха десетина секунди да осмислят това, което виждаха очите им.
След като се беше ударил в гондолата, хеликоптерът бе обърнал посоката на движението си като топка в пинбол машина, и се беше плъзнал по естествения улей, пресичащ платото, чак до ръба му. Част от машината висеше в празното, а опашката й се беше заклещила в улея.
Пилотската кабина висеше от ръба, а по тялото на машината и през отворената врата се стичаше вода.
— Трябва да проверим дали някой е оцелял — каза Реми.
Двамата бавно се приближиха към хеликоптера. Сам приклекна и запълзя към ръба на платото. Корпусът беше смачкан до половината, а предното стъкло липсваше. През вратата не се виждаше нищо — толкова беше плътна водната завеса.
— Има ли някой? — обади се той. — Ехо!
Сам и Реми се ослушваха, но не чуха нищо.
Сам опита още два пъти, но без никакъв резултат.
Той се изправи се и се върна при Реми.
— Само ние сме — каза й той.
— Едновременно добра и ужасяваща новина. Сега какво ще правим?
— Първо, не можем да слезем оттук. И да можехме, без да се нараним, най-близкото селище е на петдесет километра. Нощем температурите падат под нулата, а нямаме и подслон, така че нямаме никакъв шанс да оцелеем. Трябва да помислим как да се справим.
— Весело — отбеляза Реми. — Продължавай.
— Нямаме представа колко време ще мине, преди Карна да ни обяви за изчезнали и да организира търсенето ни. И по-важното, трябва да предположим, че този хеликоптер се е свързал с базата си след стрелбата на Хосни. Когато не се свържат повторно и не се върнат, базата ще изпрати втори хеликоптер или дори два.
— Можеш ли да предположиш след колко време ще се случи това?
— В най-лошия случай, до няколко часа.
— А в най-добрия?
— Утре сутрин. Ако е първото, може да имаме предимството, че пада нощ. По-лесно ще се скрием. Трябва да вляза в онова нещо.
— Какво, в хеликоптера ли!? — възкликна Реми. — Сам, това е…
— Много лоша идея, знам, но в него има запаси, а и ако имаме късмет, радиото ще работи.
Реми помисли няколко секунди и кимна.
— Добре. Но първо да видим какво можем да спасим от нашия хеликоптер.
За няколко минути огледаха останките. Ценните неща не бяха много. Откриха овъглени останки от раниците си, едно пообгорено въже за катерене, малко неща от чантата за първа помощ и няколко инструмента. Сам и Реми събраха на едно място предметите, които решиха, че ще им свърши работа.
— Как изглежда въжето? — попита Сам.