— Въпросът е, какво са имали наум за нас? Ако Хосни не беше стрелял, какво щяха да сторят?
— Само предполагам, но… в момента сме по-близо до границата от всякога. Щели са да ни пленят, да се върнат от своята страна на границата и никой никога нямаше да чуе повече за нас.
Реми се притисна към ръката на Сам.
— Мрачен сценарий!
— За нещастие имам и друг — те ще се върнат и то по-скоро рано, отколкото късно.
— Видях пистолета в торбата. Нали не мислиш да…
— Не. Първият път си беше чист късмет. Когато пристигнат подкрепленията, не бива да ни заварят тук.
— И как точно няма да ни заварят? Нали ти каза, че не можем да слезем по стената на платото?
— Не се изразих добре. Нужно е да изглежда, че ни няма.
— Казвай какво си намислил — рече Реми.
Сам описа плана си и тя кимна с усмивка:
— Харесва ми. Троянски кон във версия Фарго.
— Троянска гондола.
— Още по-добре. А и ако имаме късмет, ще ни опази от замръзване през нощта.
Като използваха въжето и импровизирания клин за абордажна кука, Сам и Реми издърпаха гондолата на метър-два от пукнатината. Този път ледът беше на тяхна страна и улесни задачата им. Двамата надзърнаха в пукнатината, но не се виждаше нищо на повече от три метра.
— Това бамбук ли е? — попита Реми.
— Мисля, че да. Има и още. Виж онова извито парче там. Ще ни е по-лесно, ако отрежем всичко от тази плетеница в пукнатината. Може да ни е полезно.
— Защо не използваме клина? — попита Реми. — Ще отрежем плетеницата и ще я вържем за нашето въже.
Сам приклекна и хвана връвта в едната си ръка.
— Това е от някакво животинско сухожилие. Запазено е много добре.
— Тези пукнатини са естествени хладилници — каза Реми. — А и ако го е покривал ледник, ефектът е още по-сигурен.
Сам хвана още от такелажа в ръка и подръпна.
— Изненадващо леко е. Но ще трябва да го режа часове наред.
— Тогава ще го издърпаме.
С помощта на пръта, Сам измери първо ширината на гондолата, а след това — на пукнатината.
— Пукнатината е по-широка с десет сантиметра. Инстинктът ми подсказва, че ще се заклещи, но ако греша, губим всичките си подпалки.
— Инстинктът ти никога не ни е подвеждал.
— Ами онзи път в Судан? А в Австралия? Много се обърках тогава…
— Тихо! Помогни ми!
Сам и Реми застанаха от двата края на пукнатината, приклекнаха едновременно и хванаха гондолата. По сигнал на Сам напрегнаха мускули, опитвайки да изпънат колене. Не помогна. Пуснаха и отстъпиха назад.
— Да съберем силите си.
Застанаха на една ръка разстояние един от друг по средата на гондолата и опитаха отново. Този път я вдигнаха на половин метър от земята.
— Ще я държа — каза Сам през стиснати зъби.
— Опитай с крака.
Реми легна по гръб, намести се под гондолата и опря крака в ръба.
— Готова!
Гондолата се претърколи на една страна.
— Още веднъж.
Повториха упражнението и скоро гондолата застана изправена. Реми погледна вътре. Ахна и се отдръпна.
— Какво?
— Има пътници.
В далечния край, сред плетеница от такелаж и бамбук, лежаха два частично мумифицирани трупа. Останалата част бе разделена на осмини от напречни подпори, които можеха да служат и за пейки.
— Какво предполагаш? — попита Реми. — Капитан и пилот?
— Възможно е, но гондола с тези размери побира поне петнайсет души — може би са били нужни поне още толкова, за да контролират такелажа и балоните.
— Балони? В множествено число?
— Ще знаем със сигурност, когато видя останалата част от такелажа, но това е било цял дирижабъл.
— И тези двамата са единствените оцелели.
— Останалите може да са… — Сам посочи с брадичка пукнатината.
— Това не е добър начин да си отиде човек.
— По-късно може да мислим по този въпрос. Да продължаваме.
След като нагласиха такелажа така, че да виси от края на гондолата и да не се заклещи в стените на пукнатината, Сам и Реми заеха позиции от двете страни и забутаха едновременно, за да се плъзне дъното по леда. Когато наближиха пукнатината, набраха скорост и бутнаха за последно. Гондолата премина сама последните два метра, прекатури се през ръба и изчезна от погледа. Сам и Реми изтичаха след нея.