— Винаги вярвай на инстинктите си — с усмивка каза Реми.
Гондолата се беше заклещила между стените на пукнатината, на около половин метър от повърхността.
Сам влезе в нея и като избягваше мумиите я обходи. Реши, че е надеждна. Реми му помогна да се качи обратно.
— На всеки дом му трябва покрив — каза тя.
Събраха няколко достатъчно големи парчетата от техния хеликоптер и ги сложиха върху гондолата, като оставиха само тясна пролука.
— Имаш талант за тези неща — обърна се Сам към съпругата си.
— Знам. Последна добавка — камуфлаж.
С една вдлъбната част от предното стъкло на хеликоптера събраха около двайсет литра вода от улея, които изляха върху алуминиевия „покрив“ на гондолата. Завършиха маскировката с няколко пласта сняг.
Отстъпиха назад, за да се полюбуват на свършеното.
Сам каза:
— Когато замръзне, ще прилича на част от ледената покривка.
— Един въпрос: защо водата?
— За да се залепи снегът за алуминия. Ако подозренията ни се потвърдят и ни посети още един китайски хеликоптер, не искаме да издуха прикритието ни, нали?
— Сам Фарго, ти си гениален!
— Такова впечатление ми се ще да създавам!
Сам вдигна глава към небето. Половината от слънцето вече се беше скрила зад назъбения от планински върхове западен хоризонт.
Сам и Реми натъпкаха колкото можаха от припасите си в торбата, а остатъка заровиха в снега. След това се настаниха в скривалището си. На отслабващата привечерна светлина провериха с какво разполагат.
— Какво е това? — попита Реми, като извади малката раничка, която Сам бе взел, точно преди да скочи от хеликоптера.
— Това е… — Той спря, намръщи се и се усмихна. — Това, скъпа, е резервен парашут. Само че за нас е одеяло.
Извадиха парашута от раницата и се сгушиха плътно като в какавида в белия плат. Относително на топло и в относителна безопасност, те поговориха тихо, а над тях небето тъмнееше.
Сънят бавно ги унесе.
След известно време Сам отвори очи. Обграждаше ги пълен мрак. Реми прошепна:
— Чуваш ли?
— Да.
В далечината свистяха хеликоптерни перки.
— Какви са шансовете да е спасителен екип? — попита Реми.
— На практика никакви.
— Мерси, че не ми попарваш надеждите.
Звукът постепенно се усилваше. Скоро Сам и Реми бяха сигурни, че хеликоптерът е слязъл в долината. След няколко мига през пролуките в покрива премина ярък лъч светлина.
Лъчът отмина и избледня. Върна се още два пъти и още два пъти се отдалечи.
Ритъмът на мотора на хеликоптера се смени.
— Ще увисне над нас — прошепна Сам.
Той издърпа пистолета изпод крака си и го прехвърли в дясната си ръка.
От перките на хеликоптера заприижда въздушната вълна. Леденостуден въздух и снежни вихрушки изпълниха гондолата. Доколкото можеха да преценят по сенките, хвърлени от прожектора, хеликоптерът сякаш се движеше над платото и се въртеше ту насам, ту натам. Търсеше или тях, или оцелели войници.
Сам и Реми бяха оставили опашката на първия китайски хеликоптер да стърчи от улея, за да подсказва за съдбата му. Всеки, достатъчно щастлив, за да оцелее от сблъсъка с ледените води на езерото, би се удавил скоро след това. Сам и Реми се молеха спасителният екип да стигне до същия извод.
Посетителите им упорито преминаха още три пъти над тях. След това прожекторът угасна, а шумът от перките стихна в далечината.
34.
Северен Непал
Гондолата им вършеше добра работа и донякъде ги пазеше от изключителния студ през нощта. Покритият със сняг покрив не само спираше вятъра, но и запазваше част от топлината. Завити с парашута и облечени с дебелите си якета, шапки и ръкавици, те спаха относително спокойно, докато не ги събуди слънцето.
Макар да се опасяваха от ново посещение, Сам и Реми знаеха, че единственото им спасение е да намерят път за измъкване от долината.
Излязоха от гондолата и се заеха със закуската. От останките на собствения си хеликоптер бяха успели да спасят девет торбички чай и полускъсан пакет с дехидратиран бьоф строганов. А от хеликоптера на китайците Сам, без да подозира, бе задигнал оризови крекери и три кутии боб. Разделиха си едната кутия и изпиха по чаша чай.
И двамата бяха съгласни, че този боб е едно от най-хубавите неща, които някога са яли.