— На теб се пада честта — каза той и подаде запалката на Реми.
— Сигурен ли си, че няма да експлодира?
— Не, никак не съм сигурен.
Реми го изгледа изпепеляващо.
Той каза:
— Ще трябва да го сложим в нещо.
Реми постави брикета на земята, застана на една ръка разстояние от него и го докосна с пламъка от запалката — с едва доловимо свистене сместа се запали.
Реми се хвърли на врата на Сам. Клечаха до брикета и го наблюдаваха как гори. Горещината беше изненадващо силна. Когато пламъците угаснаха, Сам погледна часовника си:
— Шест минути. Не е зле. Сега ни трябват толкова, колкото можем да направим, но по-големи — с размерите на филе миньон, например.
— Трябваше ли да правиш тази аналогия?
— Извинявай! Още щом се върнем в Катманду, отиваме в първия ресторант.
Окрилени от успеха на пробата си, Сам и Реми бързо напреднаха. Докато стана време да си лягат, имаха деветнайсет брикета.
Слънцето започна да залязва. Сам привърши работата по импровизирания мангал, като сложи в основата му три къси крачета и ги прикрепи към двуслойна алуминиева купа. Накрая изряза дупка от едната страна на конуса.
— Това за какво е? — попита Реми.
— За вентилация и за да слагаме оттам гориво. Когато запалим първия брикет, въздушното течение и формата на конуса ще създадат нещо като въртоп. Горещината ще излезе от върха му и оттам в балона.
— Това е много хитро.
— Това е просто печка, Реми.
— Моля?
— Старомодна печка на дърва. Съществуват от векове. Най-после да се изплати страстта ми към затънтени сфери на познанието.
— С лихвите. Да се върнем в убежището си и да си починем преди първия и последен полет на Летеца.
Спаха два неспокойни часа, будейки се от изтощение, глад и вълнение. Когато стана достатъчно светло, излязоха от гондолата и изядоха последната храна.
Сам насече последната част от гондолата, с изключение на един ъгъл, който измъкнаха цял. Накрая имаха купчина гориво, висока колкото Сам. Избраха място на платото, където почти нямаше лед и внимателно завлачиха балона до там. Натрупаха камъни за баласт върху платформата. В средата поставиха мангала и го завързаха с ремъци за нея.
— Да се захващаме за работа! — каза Реми.
Използваха за подпалки парчета хартия и лишеи, а върху тях наредиха пирамида от парчета ракита. Пламъците в мангала бавно се удължиха.
Реми постави ръката си върху конусовидния димоотвод и светкавично я дръпна.
— Пари!
— Идеално! Сега ще чакаме. Ще отнеме малко време.
Първият час бавно преля във втори. Балонът мудно се изпълваше и се разгъваше като миниатюрна циркова шатра, а подпалките им лека-полека привършваха. През плата процеждащите се слънчеви лъчи изглеждаха призрачни. Сам знаеше, че се борят не само с времето, но и с термалните закони на физиката — въздухът се охлаждаше и преминаваше през балона.
Малко преди да изтече третия час балонът се повдигна и се понесе. Моментът изгледаше решаващ. След четирийсет минути платът беше напълно опънат.
— Работи — промълви Реми. — Наистина работи!
Сам кимна и не продума, без да отделя очи от балона.
Накрая каза:
— Всички да се качват на борда.
Реми отиде до купчината със запасите, взе гравираната бамбукова пръчка, пъхна я в якето си и се върна на бегом. Един по един, започна да изхвърля камъните, за да има място да клекне, а после и да седне. Единият край на платформата висеше на няколко сантиметра от земята.
Сам вече беше сложил в парашутната раница някои предмети от първа необходимост, а в торбата брикетите и последния наръч ракита. Взе и двете и приклекна до платформата.
— Готова ли си? — попита той съпругата си.
Реми не мигна.
— Да летим!
36.
Северен Непал
Пламъците подскачаха в мангала и се губеха в гърлото на балона, който висеше на около петдесет сантиметра над платото. Краката на Сам и Реми докосваха земята.
— Когато кажа, бутай с всичка сила! — обърна се Сам към жена си.
Той сложи двете последни парчета ракита в мангала и зачака. Очите му играеха от мангала към балона, а от там — към земята.
— Сега! — викна той.
Двамата едновременно се оттласнаха.
Балонът се издигна бързо на три метра и също толкова бързо се спусна.