— Къде се научи да танцуваш така? — попита го Раиса, докато кръжаха по танцовата площадка. — Доколкото си спомням, преди нямаше такива умения.
— Понаучих това-онова през изминалите три години — усмихна се Амон.
Ако беше очаквала по-конкретен отговор, щеше да остане разочарована. Направиха една безмълвна обиколка на площадката. На няколко пъти Амон я поглеждаше в очите, ала само за да извърне поглед, навярно от опасение да не издаде твърде много.
Раиса знаеше, че ухажорските закачки не влизат в репертоара му, но тази вечер ѝ се струваше подозрително мълчалив.
Отново се опита да го заговори.
— Нали уж в Одънов брод нямало време за танци?
— Казах, че няма време за момичета — поправи я той.
Раиса се изненада — как така си спомня разговора им с такива подробности?
— Тогава къде се научи да танцуваш? — настоя тя с чувството, че вади думите му с ченгел, като миди от черупките.
— Тамронова крепост не е далеч от Одънов брод. Посещавахме го през свободните дни.
Тамронова крепост, столицата на Тамрон, имаше репутация на порочен град, дом на проститутки, комарджии и любители на незаконните забавления.
— О, така значи, ефрейтор Бърн? — вдигна вежди Раиса. — И с какво точно се занимавахте там?
— С танци — отговори той, сякаш беше очевидно. — Играехме и на карти. Доста ме бива — изтъкна той почти отбранително.
— Ама разбира се — възкликна Раиса. — Все пак си войник. — Опита да си представи как Амон гуляе в някоя кръчма, но не успя.
Той не отвърна на коментара ѝ, потънал в собствените си мисли, затова Раиса побърза да смени темата.
— Как вървят нещата в Южен мост? Разкрихте ли убиеца на онези Южняци?
Амон подскочи, сякаш го хвана в престъпление.
— Всъщност имам новина за теб — промърмори, без да я погледне.
— Новина? Каква новина?
Амон се озърна, видимо притеснен да не го чуе някой. Музиката заглъхна и той я издърпа до една от по-усамотените маси. Веднага дойде слуга с поднос. Амон взе две чаши и ѝ подаде едната.
Раиса се отпусна в стола, доволна, че краката ѝ най-сетне ще починат.
— Трябва ли ми питие, за да понеса новината ти? — попита шеговито тя и отпи скромна глътка вино, защото още не беше слагала и троха в устата си.
— Е, като начало баща ми отново опита да отстрани Гилън от поста му, но без успех. — Направи гримаса. — Сигурно има влиятелни приятели.
Раиса остави енергично чашата върху масата и оля китката си с вино.
— Не по-влиятелни от мен. Това е. Ще говоря с майка ми. Не може да продължава така.
Амон се пресегна към ръката ѝ, но тутакси се отдръпна, оглеждайки се отново.
— Моля те, Раиса, не бива да разкриваш на кралицата какво се е случило в Южен мост. Повярвай ми. Не бива. — Пресуши чашата си и я остави на масата. — Не се безпокой. Ние от семейство Бърн не се предаваме лесно. Рано или късно ще го спипаме.
Думите му не я успокоиха. Каква беше ползата да си наследница на трона, ако не разполагаш с истинска сила?
Paиca вдигна поглед и видя, че Амон продължава да я наблюдава със същото странно изражение. Плахо. Почти гузно.
— Какво? — попита го сприхаво.
— Онова момче. Гривник — прокашля се той.
В съзнанието ѝ изплуваха рой различни картини: Гривник седи с кръстосани крака на пръстения под в мазето и ѝ предлага стари бисквити. Гривник по кожен клин и късо палто от еленова кожа, с нож в ръка.
Често се сещаше за него след приключението им в Южен мост. Надяваше се да е избягал на гвардейците. Дори ѝ се искаше да го види отново.
— Какво за него?
— Мъртъв е. Убили са го във Вехтошарника.
— Какво? — Гласът ѝ прозвуча по-силно от очакваното и Амон ѝ изшътка стреснато. — Кога? Кога се е случило? — попита тя. Вътрешностите ѝ буквално се свлякоха до пръстите на краката.
— По всяка вероятност снощи. Тази сутрин са открили дрехите му край брега на реката.
Чувстваше се впримчена. Предадена. Не можеше да повярва на ушите си.
— Дрехите му? Но не и тялото му?
Той поклати глава.
— Само дрехите и шалче, от онези, които носят Вехтошарите. Явно извършителят го е хвърлил в реката.
— Как разбрахте, че дрехите са негови?
— Намерихме името му написано в калта — обясни Амон. — Своеобразно предупреждение.
Гривник Алистър беше мъртъв. Раиса си спомни за последната им среща на един уличен ъгъл във Вехтошарника, за ироничния му поклон на раздяла.
„Мен ако питаш, ти си Вехтошарка по душа“, беше я похвалил тогава.
Само дето грешеше. Той беше свободен, а Раиса — пленничка на цялото кралство. Смъртта ли се оказва цената, която човек плаща за свободата си?