Той обхвана брадичката ѝ с длани и я целуна. И отново, още по-страстно, по-сладко. И отново. Съпротивата ѝ се изпари. Мика обсипваше с целувки устните ѝ, брадичката ѝ, ключиците ѝ.
„Магьосническите целувки — помисли си унесено тя — са опасно нещо.“
Вече отвръщаше на целувките му, увиваше ръка около врата му, губеше се в опиянението, копнееше да се притисне още по-силно до него. А той се подсмихваше лекичко на увлечението ѝ, ала и неговият дъх излизаше насечено, а по бузите му избиваха червени петна.
„Не ме е грижа кой си — мислеше си тя. — Не ме е грижа за кого трябва да се омъжа. Омръзна ми да следвам вековни правила.“
Мика отмести стола ѝ назад и стана.
— Ела — прошепна и я вдигна нежно на крака, придържайки я за ръката. — Знам къде да отидем.
Тя кимна безмълвно и се вкопчи с две ръце в лакътя му, за да не залитне. Мика я поведе през гората от копринени шатри, покрай осветени от свещи маси и приглушени разговори.
Един звук се промъкна крадешком в замъгленото ѝ съзнание. Познат глас я викаше от много далеч.
— Раиса! Къде си?
Мика затегна хватката си около ръката ѝ.
— Не му отговаряй.
— Но това е татко — възпротиви се тя. — Звучи разтревожен.
— Просто иска да ни раздели — отвърна Мика. — Всички това искат. Хайде. — И отново я задърпа в обратната посока. — Насам.
Хукнаха към страничния изход, заобикаляйки множество препятствия, включително Уил Матис, който омагьосваше с приказки едно момиче в ъгъла, и Мелани, отново примъкваща се до подноса с десерти. Беше вълнуващо като игра на криеница в официално облекло.
Щом стъпиха в коридора обаче, се оказаха лице в лице с Амон Бърн. Стоеше там и им препречваше пътя.
— О! — Раиса едва спря; копринените ѝ чорапи се пързаляха по пода. Беше си загубила обувките.
— Пак ли ти? — въздъхна Мика. — Как е възможно да си навсякъде?
Амон не му обърна внимание.
— Баща ти те търси — обърна се към Раиса. — Не го ли чу да те вика?
— Ами… — Тя погледна към Мика, незнайно защо останала без думи. — Ние отиваме… на друго място.
— Не ти влиза в работата — сопна се Мика и дръпна Раиса напред с намерението да мине през Амон. — Разкарай се от пътя ми.
Амон не помръдна, само прехвърли погледа си от Раиса към Мика и сбърчи чело.
— Какво са ѝ направили? Изглежда в транс.
Раиса отново чу гласа на баща си, този път по-отблизо.
— Раиса!
— Лорд Демонаи! — провикна се Амон. — Тук е! В коридора! С Мика Баяр. Побързайте!
— Кръв и кости — изруга Мика. — Кога ще спреш да се бъркаш, където не ти е работа? Ще си платиш за това. — Пусна ръката на Раиса и си взе една пастичка от близкия поднос. После се облегна на стената и зачака.
Внезапно пред нея се озова лицето на баща ѝ, свъсено като буреносен облак над Ханалеа.
— Е, оставям ви да си говорите. — Амон заотстъпва към балната зала. Ъгълчетата на устата му потрепваха, видимо горд с постъпката си.
— Ти! Да не си мръднал, докато не изясним въпроса — заповяда Авърил и Амон замръзна на място.
Авърил вдигна падналата на пода пелерина на Раиса и я наметна. Меджувременно впери поглед в медальона около врата ѝ. Взира се в него дълго, преди да обърне очи към Мика.
— Каква работа имате тук? — попита ядосано той.
Мика сви рамене и размаха пастичката. Стараеше се да говори небрежно, ала ръката му трепереше.
— Опитвах се да накарам принцесата да хапне нещо. Май че е пийнала повечко.
— Я виж ти! Така ли било?
Авърил вдигна брадичката на Раиса и я погледна в очите. Изглеждаше толкова странно. Тя се засмя, но спря, когато баща ѝ я стисна по-силно.
— Не бъди толкова груб — смъмри го тя и се изтръгна от хватката му. — Защо се държиш така? С Мика тъкмо си тръгвахме.
— Така ли? — Внезапно Авърил придоби в очите ѝ вид на изключително висок и внушителен в клановата си роба.
— Исках дай покажа гледката от терасата — оправда се Мика, налапа остатъка от пастичката и си облиза пръстите. По устните му остана пудра захар. Раиса спонтанно дръпна главата му надолу и понечи да събере с целувка белия прашец. Устата му и бездруго беше сладка и гореща, затова с учудване се питаше колко ли по-сладка би могла да стане.
— Раиса — простена дрезгаво Мика и плъзна ръце около кръста ѝ, без да обръща внимание на убийствения поглед на баща ѝ.
И Мика изглеждаше леко опиянен.
— Раиса! — Авърил я издърпа от Мика и я бутна в един стол. — Не си на себе си. Време е да извикаме каретата.
— Още е paнo — възпротиви се Мика. Прокашля се, местейки поглед от Раиса към Авърил и обратно. — Моля ви, Ваше Височество. Останете още малко. Все пак празнуваме дебютантския ми ден.