— Забрави — отговори вместо нея Авърил със суров, равен глас. — Връщай се на тържеството си, вещерняк. Но първо искам да знам откъде си взел това. — Авърил го сграбчи за китката и вдигна ръката му към лицето си, за да огледа изкусния му пръстен, инкрустиран със смарагди и рубини.
— Пусни ме! — възропта Мика и опита да измъкне ръката си. — Не те интересува.
— Всъщност живо ме интересува — поправи го Авърил и го пусна. — Виждал съм този символ само по древни ръкописи. Съществува още отпреди Опустошението и е забранен в наши дни.
Мика разтри китката си.
— Подарък ми е. За дебютантския ми ден. Имам цяла съкровищница с подаръци. И какво от това?
Раиса примижа, вперила замъглен поглед в пръстена. Чак сега го забелязваше. Представляваше змия с рубинени очи, увита около пръста на Мика. Стори ѝ се някак позната.
Тя вдигна ръка и докосна златния медальон, долепен до кожата ѝ. Символът беше същият, а металът — топъл на допир.
Очите на Авърил запрескачаха между двете бижута.
— А ти откъде имаш този медальон, Раиса?
— Хммм? — В първия момент не можа да си спомни. — О! Подарък ми е от семейство Баяр.
Авърил хвана медальона и го вдигна от гърдите ѝ. Кожата под него беше жигосана с червен символ. Змийска глава.
С гневен рев Авърил дръпна яростно медальона и скъса верижката му. После го захвърли в смаяното лице на Мика.
— Какво се надяваше да постигнеш, вещерняко?
Мика примига насреща му и сведе поглед към медальона на пода. Младежът изглеждаше съвършено объркан.
— Не знам за какво говориш.
Раиса се преви надве и стисна гърдите си с ръце, сякаш Авърил беше изтръгнал сърцето ѝ.
— Милостива Създателко — простена тя.
Авърил я погледна и за момент затвори очи в опит да си възвърне самообладанието. После се обърна към Мика.
— Член на Демонаи съм, забрави ли? На какво разчиташ? Че няма да разпозная символа ли? — Авърил сграбчи предницата на елегантния му жакет и го разтърси силно. — Тя не е за теб, разбра ли? Никога няма да я имаш.
Гняв заля лицето на Мика и измести смущението.
— И защо не? Достатъчно добър съм за тамронските принцеси.
— Тогава се ожени за някоя от тях — отвърна Авърил.
— Кой говори нещо за женене? — парира го Мика с блеснали черни очи. — Но щом го споменаваш, защо да не се оженим, ако искаме? Омръзна ми да се подчинявам на глупави закони, изковани преди хиляда години.
— Ако още веднъж опиташ подобно нещо, клановете отново ще погнат магьосници. И ще започнем от теб.
— Никога не са спирали да преследват магьосници — горчиво констатира Мика. — Знаем какви планове кроите в лагерите си. Знаем, че ти си демонайски воин. И ние си имаме шпиони. А що се отнася до този медальон — той го побутна с крак, — всички истории за зли магически амулети са именно това — истории. На вас, демонайците, само магически заговори са ви в главата.
Мика се наведе, взе медальона и го пъхна в джоба си.
— Води я в двореца тогава. Аз се връщам на тържеството. — Минавайки покрай Раиса, се приведе и я целуна по устните. После вдигна поглед и се ухили злобно на Авърил. — Но знай, че ми харесва да я целувам и ако съдя по реакцията и, на нея също ѝ харесва. Само опитай да ни разделиш.
И си тръгна.
Авърил го изпрати с поглед. Амон пристъпваше от крак на крак в колебание дали да остане, или да си тръгне.
Вътрешностите на Раиса се бунтуваха. В тялото ѝ — същинско бойно поле — различни усещания се разбиваха едно в друго със силата на вълните край Варовикови чукари. Устните ѝ още пареха от целувката на Мика и ѝ се искаше да се втурне след него, да му се извини за изстъпленията на баща си. Чувстваше се зашеметена, измъчваше я копнеж. Отпусна глава между коленете си и започна да диша дълбоко, решена да не припада.
Амон коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ.
— Рай… Ваше Височество — поправи се той с изпито, бледo лице. — Мога ли… да ви донеса нещо? — Тя вдигна поглед към него; изражението му беше колкото колебливо, толкова и решително, сякаш се боеше тя да не се изплюе в лицето му, но май имаше готовност да поеме дори този риск.
В крайна сметка Раиса повърна върху него. И върху себе си.
Ужасена, тя направи опит да се извини, но Амон изглеждаше толкова сериозно и абсурдно със стомашните ѝ сокове по косата и парадната си униформа, че я досмеша. Той впери укорителен поглед в нея, извади кърпичката си и избърса внимателно лицето ѝ.
Авърил побърза да спаси пелерината ѝ.
— Къде са ти обувките, Раиса? — попита той, озъртайки се наоколо.