Тя поклати безпомощно глава. Вече ронеше големи, тежки сълзи и трепереше неконтролируемо. Какво ѝ ставаше?
— Не ми търси обувките — спря го тя и понечи да се изправи. — Трябва да намеря Мика. Имам да… му казвам нещо.
— Амон — подхвана Авърил, — отиди да кажеш на кралицата, че… — погледна към Амон и размисли. — Не. Аз ще ида да кажа на кралицата, че принцесата-наследница не се чувства добре. Ти отведи Раиса в двореца. И никой да не ви вижда. Води я в покоите ѝ и не я пускай никъде. Каквото и да става. Не откъсвай поглед от нея нито за миг. И стой там, докато се прибера.
Завъртя се на пета и се отдалечи.
Амон помогна на Раиса да стане, но ако не я държеше, тя пак щеше да се свлече.
Огледа се наоколо за свидетели, после грабна покривката от близката маса — вазата с дяволски бурен и калии се изтърколи на пода — загърна Раиса от главата до петите и я взе на ръце.
— Амон! Пусни ме! — противеше се тя с приглушен от покривката глас и се гърчеше немощно. — Трябва да… Трябва да отида при…
Той допря устни до ухото ѝ и тя усети топлия му дъх през плата.
— Успокой се, Рай — прошепна и с отчаяна нотка в гласа. — Не усложнявай нещата допълнително.
Направиха няколко завоя и чупки; светлината се променяше, докато минаваха през тъмни коридори и ярко осветени стаи. Накрая Раиса вдиша нощния въздух и съобрази, че са излезли на двора.
Спомни си целувките на Мика, дланите му върху раменете ѝ, и сърцето ѝ затуптя по-бързо. Копнежът отново я покори.
— Не! — загърни се пак в ръцете на Амон тя. — Трябва да… да се върна, за да си взема обувките.
Амон изсвири и до ушите ѝ долетя скрибуцането на приближаваща карета.
— Какво си помъкнал, войниче? — попита лакеят през смях. — Сувенир от забавата?
— Сестра ми — отговори Амон със сериозен глас. — Не се чувства добре.
Раиса чу смях.
— Ще ни запознаеш ли, ефрейтор? — провикна се някой.
— Не… съм… ти… сестра — изръмжа Раиса. — Защо все това повтаряш? — Но Амон вече я вкарваше в каретата. Тя дочу изплющяването на юзди и колелата затрополяха в нощта, отвеждайки я все по-надалеч от Сивата дама и прелъстителя Мика Баяр.
Явно беше задрямала, защото в следващия момент Амон вече я носеше нагоре по някакво стълбище. Направи завой, извървя стотина крачка по един коридор и внимателно я сложи да стъпи на краката си. Размота импровизираната плащаница, с която я беше увил като труп, стиснал едната ѝ ръка. Стояха пред вратата на покоите ѝ.
— Пусни ме! — измрънка Раиса и опита да се изтръгне от хватката му. — Забравих нещо. Трябва да се върна на Сивата дама.
Той похлопа на вратата.
— Отвори!
Раиса чу тежките стъпки на Магрет, придружени от мърморене.
Тряс! Вратата се отвори със замах и дойката ѝ изникна на входа по халат.
— Ей богу, човек не може да мигне без… — Очите на Магpeт се съсредоточиха върху Раиса. — Ваше Височество! Какво ви се е случило?
— Не се чувства добре — обясни Амон.
— Пфу! — възкликна Магрет и размаха ръка пред носа си. — Ще ме прощавате, ама и двамата смърдите на повръщня! — Изгледа Раиса подозрително. — Да не сте налетяла на брендито, а?
— Лорд Авърил ме помоли да ви я доведа — обади се Амон. — Каза, че ще се погрижите за нея.
Магрет се възгордя.
— То се знае, че така ще каже; познава той старата Магрет. — Хвана Раиса за ръката и я вкара в стаята, после понечи да затвори вратата пред лицето на Амон.
— Лорд Авърил ми заръча да остана с нея, докато дойде — заяви твърдо Амон и пъхна ботуша си в пролуката на затваряната се врата. — Може да е… в опасност. Нареди ми да не я изпускам от очи.
— Така значи? — накокошини се Магрет. — Какви времена доживях: младежи да се самопоканват в стаите на млади дами посред нощ. — Огледа го за следи на поквареност и поклати глава. — Е, влизай тогава.
— Магрет — подхвана отчаяно Раиса, — трябва да се върна на тържеството. Ефрейтор Бърн ме отвлече и ме докара тук против волята ми.
— Ти да видиш. — Магрет погледна Амон с възобновена враждебност.
— Така е — потвърди Амон с директен, безкрайно убедителен поглед. — Но го направих по заповед на лорд Авърил. И той ще дойде скоро.
— Е — измърмори неохотно Магрет, — не бива да се връща на тържеството, ако ѝ е зле, нали?
Амон поклати сериозно глава.
— Не, не ми се струва разумно.
Точно в този момент Раиса мразеше и двамата.
— Хайде — подкани я Магрет и я задърпа към спалнята. — Да ти направим една вана, гълъбче.
Амон понечи да тръгне след тях, но Магрет изпъна ръка и го спря.