Още в същия момент осъзна колко безполезен щеше да е. Политическите бракове се уреждаха от трети лица с цел създаване на съюзи и трупане на мощ. В този процес прелъстяването нямаше място. А дори да имаше, Раиса знаеше, че Мика Баяр е способен да се справи и без чужда помощ.
— Именно там е въпросът — обади се Авърил с мрачно изражение. — Защо му е било да го прилага върху теб?
„Знам къде да отидем“, беше казал Мика. И все пак…
— Едва ли е бил наясно какво представлява медальонът — оправда го Раиса. — Всичко това го изненада.
— Раиса — подхвана баща ѝ с тревожна гримаса, — ти винаги предпочиташ да виждаш само доброто у хората, но…
Раиса вдигна ръка.
— Спри. Не виждам само доброто у хората. Всъщност често виждам доста лоши неща. Особено у Мика Баяр. Но ми се стори съвършено смаян, когато скъса колието ми и го запрати по него. Той нямаше представа каква е връзката между неговия пръстен и моя медальон. Въобразявал си е, че ме омайва със своя чар.
Амон се обади за пръв път.
— Нека си изясня нещо. Според теб двамата по чисто съвпадение сте се появили на тържеството с вещерски дрънкулки? — Той вдигна едната си вежда по онзи вбесяващ начин.
— Ако не е бил той, значи друг е уредил да се случи така — заумува на глас Авърил. — Въпросът е защо. И ако притежава такова оръжие, с какво друго разполага? И къде го държи?
— Къде е пръстенът, който ти дадох? — попита внезапно Елена. — Казах ти да не го сваляш.
Раиса свъси умислено вежди.
— О! Щях да остана с него, но майка ми настоя да го заменя със смарагдовия медальон.
Всички впериха погледи в нея.
— Какво? — тросна им се Раиса. — Смятате, че майка ми, кралицата, е замесена в заговор срещу собствената си дъщеря? Не. Беше въпрос на естетика, не на политика, сигурна съм.
— Къде е пръстенът сега? — повтори Елена.
Раиса се помъчи да си спомни.
— Върху тоалетната ми масичка. — Тя махна вяло към всекидневната си.
— Ще отида да го донеса. — И Амон се втурна към вратата, видимо доволен да помогне с нещо. Върна се след секунди, стиснал пръстена в големия си юмрук. Подаде го на Раиса.
Тя надяна верижката му около врата си и усети студенината на метала върху горещата си кожа.
— Мика каза, че не разбирал защо не може да се ожени за теб — напомни ѝ Авърил. — Възнамерявал да продължи да те ухажва.
— Да ме целува — поправи го Раиса. — Харесвало му да ме целува и смятал да продължи.
— А ти? — поинтересува се Елена. — Имаш ли намерение да продължиш контактите си с него?
На Раиса ѝ дотегна от този разпит, дотегна ѝ да я карат да се чувства глупачка, при положение че даваше толкова много от себе си. До гуша ѝ дойде.
— Не знам — отговори през прозявка. — Възможно е.
Последното нещо, което видя, преди да заспи, беше как Авърил, Елена и Амон Бърн си шушнат нещо, скупчени един до друг. Несъмнено работеха по своя си заговор.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
НА ГРАНИЦАТА
Хан не очакваше да е център на вниманието в Морски борове. Но и не беше свикнал да го пренебрегва напълно, а именно така се чувстваше. Церемонията по преименуването наближаваше — щеше да се състои едва след седмица. Всеки ден Птица прекарваше дълги часове на усамотение в женския храм и размишляваше върху бъдещето си. Веднъж Хан опита да се промъкне вътре, за да я поразсее — все пак вече знаеше каква иска да стане. Надяваше се да продължат с целувките. И да преминат към следващия етап.
Изгониха го най-безцеремонно.
Дори когато не медитираше, Птица беше погълната от планове за преимения си ден. He ѝ оставаше време за лов, риболов и плуване в Притулените води или Старешката река. He ѝ се ходеше на разходки в Ханалеа, където някога лагеруваха до езерото или се любуваха на изгледа от върха.
И понеже беше недосегаема за него, притегателната ѝ сила върху Хан нарасна. Като я гледаше как се разхожда из лагера, облечена в ефирни летни поли, очите му се задържаха върху изкусително полюшващите ѝ се бедра, върху слънчевата ѝ усмивка, озарила смуглата ѝ кожа. Дори онези части от тялото ѝ, които преди не му бяха правили впечатление, като лактите и коленете ѝ, започваха да го привличат.
Но беше обречен да ѝ се любува от разстояние.