„Няма страшно“, успокои се той. Тогава търговецът не го разпозна, a и червеникавокафявата боя вече се бе отмила от косата му. Кой би очаквал да засече главатар на вехтошарска улична банда на подобна церемония в лагера на Морски борове?
Сенестре Елена, матриархът на Демонаи, разказа познатата история как клановете били издялани от скалите на Призрачните планини и Създателката им вдъхнала живот. И как до ден-днешен в края на живота си превалските кралици се връщат в свещените планини, за да изберат един връх за свой вечен дом.
Хан за пореден път почувства отпускащата сила на познатите древни легенди. Защо и реалният живот не беше така подреден, а наподобяваше объркано риболовно влакно, преплетено от невидими възли и свръзки?
Авърил например беше консорт на кралицата на Превала и баща на принцесата-наследница. Хан намираше за крайно причудлива връзката между лъскавите долчани, живеещи зад сивите стени на двореца в Превалски брод, и членовете на планинските кланове, чиито лагери представляваха продължение на природния пейзаж, и потомците им боготворяха земята под краката си.
Дойде време Покровителите да представят първите младежи от родените през летните месеци. Железен чук, ковач по призвание, пристъпи напред, следван от високо широкоплещесто момиче с жигосани върху кожените ѝ одежди коне и пламъци.
„Сигурно е демонайка — помисли си Хан. — Не я познавам.“
— Кого ни водиш, Чук? — попита Авърил.
Чук си прочисти гърлото.
— Това момиче, Лавров цвят, дойде в ковачницата ми от любов по метала и огъня. Проверих уменията ѝ и твърдя, че наистина това е нейното призвание. Съгласих се да стана неин покровител. Тя размишлява дълго върху новото си име. И днес ви представям Огнена стомана. — Усмихна се широко, сякаш представяше собствената си дъщеря.
Така церемонията започна. Наименуваха чирак в плетачница на кошници Дъбоплет. Бъдещ разказвач получи името Словотвор. Бъдещ бижутер стана Сребърна птица.
Двама демонайски воина, мъж и жена, излязоха отпред с вдигнати глави, кинжали в ножниците, лъкове, преметнати през рамо, и сребърни демонайски медальони около врата. Зеленокафявите им клинове и ризи ги правеха невидими сред горите. Всеки, дръзнал да премери сили с магьосниците, трябваше да се въоръжи поне с малко своя магия.
Развълнуван шепот плъзна из храма. Демонайските воини рядко приемаха младежи под опеката си.
— Кои са тези? — попита шепнешком някой зад гърба на Хан.
— Рийд и Шайло Демонаи — отговори му тихо друг. Всички демонайски воини носеха фамилията Демонаи.
„Значи това е Рийд Демонаи“, помисли си Хан. Снажният мускулест воин, само с година-две по-голям от него, вече се радваше на голяма слава — или толкова голяма, колкото се полага на воин в мирно време.
Шайло имаше по-дребно, набито телосложение, но всички демонайци си приличаха по еднаквата високомерност, която излъчваха.
— Получихме молба — обяви Шайло, навярно сметнала, че воини от техния ранг не се нуждаят от представяне. — Приехме я — продължи тя, сякаш публиката не заслужаваше обяснение на демонайските традиции.
Двамата се обърнаха към гората.
Измежду дърветата излезе Птица свела очи, както се полага на човек, получил такава огромна чест, но бодрата ѝ стъпка подсказа на Хан, че направо лети в небето от щастие. Вече носеше традиционните кафявозелени одежди, а несъзнателно гордата ѝ походка наподобяваше тяхната.
Тя застана пред покровителите си, които не благоволиха да разкажат историята ѝ.
— Приемаме това момиче, Копаеща птица — подхвана Рийд, — за кандидат демонайски воин под наше покровителство. Ако се докаже достойна, ще получи ново име и демонайски амулет преди следващата церемония.
„А ако не се докаже достойна? — помисли си малко ядно Хан. — Тогава какво? А и какво трябва да направи, за да се докаже достойна?“
Pийд Демонаи ѝ връчи лък, колчан със стрели и кинжал, на чиято дръжка бе гравирана емблемата на клана. Тя пъхна кинжала в ножницата на колана си и се изправи с другите оръжия в ръце. Вдигна глава и огледа кръга от лица около себе си, а ярка усмивка изплува на нейното и онази позната немирна къдрица отново падна върху челото ѝ.
„Щастлива е — каза си Хан. — Това е мечтата ѝ.“
Което го накара да се замисли за Жарава. Всички други младежи, родени през летните месеци, бяха минали. Върба разговаряше дискретно с Авърил и Елена. Над храма се спусна тържествена, сериозна атмосфера.
— Остана само едно лятно чедо — обяви Авърил. — Призовавам Жарава, познат и като Хейдън, син на Върба, матриарх на Морски борове.